Джон Гришэм - Отвличането

— Ей, Тео, какво става? — извика силно Арън Хелбърг.

Той седеше на другата редица, на няколко седалки от Тео.

Тео се усмихна, сви рамене и заяви:

— Пресконференциите винаги закъсняват.

След като пълната булка се омъжи, дойде време за сутрешните новини. Проливни дъждове в Индия бяха отнели хиляди животи, а в Лондон вилнееше снежна буря. Новините приключиха и един от водещите започна ексклузивно интервю с известна манекенка.

Тео усещаше, че всички очи в залата са приковани в него. Беше нервен и дишаше учестено. Изведнъж му хрумна още по-ужасна мисъл. Ами ако Айк бе сгрешил? Ако бе повярвал на лъжлива история и полицията не знаеше нищо за трупа? Тео щеше да изглежда като пълен глупак. Далеч по-страшна обаче беше представата, че изваденият от реката труп наистина е на Ейприл Финмор.

Той скочи от мястото си и отиде при господин Маунт, който разговаряше с други двама учители.

— Имам идея — каза Тео, като се постара да звучи самоуверено. — Защо не се обадите в полицията, за да разберете какво се случва?

— Защо точно аз? — попита господин Маунт.

— Ще ви дам номера — добави Тео.

Госпожа Гладуел се приближи към тях и се намръщи на Тео.

— Защо не им звъннеш ти? — предложи господин Маунт.

Тео искаше да чуе точно това. Обърна се към директорката и заяви с любезен тон:

— Може ли да изляза в коридора и да се свържа с полицията?

Госпожа Гладуел, която беше доста притеснена от цялата ситуация, веднага отвърна:

— Да, побързай.

Тео се подчини. След като напусна залата, извади телефона си и избра номера на Айк. Не получи отговор. Обади се в полицейския участък, но линията беше заета. Успя да открие Елза в кантората и я попита дали е чула някакви новини. Тя също го разочарова. Тео отново позвъни на Айк, но без резултат. Помъчи се да си спомни кой друг би могъл да му помогне. Не му хрумваше нищо. Накрая погледна часовника на дисплея — беше 9:27 ч.

Тео се втренчи в огромната метална врата, водеща към залата. Вътре го чакаха около 175 деца и десетина учители, нетърпеливи да разберат добрата вест за Ейприл — онази, която Тео бе разпространил из цялото училище по най-драматичния начин. Той знаеше, че трябва да влезе в залата и да се върне на мястото си. За миг обмисли варианта да избяга някъде за час-два. Щеше да се извини с болки в стомаха или с поредния пристъп на астма. Можеше да се скрие в библиотеката или в гимнастическия салон.

В този момент някой натисна дръжката на вратата. Тео долепи телефона до ухото си, сякаш бе потънал в сериозен разговор. Господин Маунт се приближи, погледна го въпросително и прошепна:

— Всичко наред ли е?

Тео се усмихна и кимна, все едно бе успял да се свърже с полицията и вече получаваше необходимата информация. Господин Маунт го остави сам.

Тео разполагаше със следните варианти: 1) да изчезне и да се скрие; 2) да предотврати катастрофата, като каже, че пресконференцията се отлага; или 3) да се придържа към досегашния план и да се надява на някакво чудо. Представи си как хвърля камъни по Айк, стисна зъби и отвори вратата. Всички се обърнаха към него. Госпожа Гладуел го нападна с думите:

— Какво става, Тео?

Директорката вдигна вежди, а очите й проблеснаха от гняв.

— Ще започне съвсем скоро — обясни той.

— С кого говори? — попита го директно господин Маунт.

— В момента отстраняват технически проблем — отвърна Тео. — Само още две-три минути.

Господин Маунт се намръщи. Очевидно не му вярваше. Тео бързо зае мястото си и се опита да се изолира от останалите. Концентрира се върху екрана, където едно куче стискаше четки за рисуване между зъбите си и разпръскваше боя по бяло платно. Водещият се заливаше от смях. Хайде, помисли си Тео. Някой няма ли да ме спаси? Часът беше 9:35.

— Ей, Тео, ще ни кажеш ли и други интересни клюки? — извика Арън и децата наоколо се закикотиха.

— Поне ни освободиха от часа — заяви Тео.

Минаха още десет минути. Рисуващото куче бе сменено от дебел готвач, който построи пирамида от гъби и едва не се разплака, когато тя се срути на земята. Госпожа Гладуел застана пред телевизора, втренчи се сърдито в Тео и обяви:

— Време е да се връщате в класните стаи.

В този миг на екрана се появи огромен надпис: „Важни новини“. Секретарката усили звука и директорката се премести встрани. Тео въздъхна с облекчение и благодари на Бог за чудото.

Шефът на полицията стоеше зад висока катедра. Зад гърба му се бяха наредили няколко униформени мъже. В десния ъгъл се виждаше инспектор Слейтър, облечен със сако и вратовръзка. Всички изглеждаха уморени.