Джон Гришэм - Отвличането

Айк изкарваше прехраната си като данъчен консултант. Обслужваше малки фирми и частни лица. Живееше сам в миниатюрен апартамент. Възприемаше се като аутсайдер, истински бунтар срещу системата. Обличаше се със странни дрехи и имаше дълга побеляла коса, вързана на опашка. Носеше сандали (дори в студените месеци) и слушаше „Грейтфул Дед“ или Боб Дилън на евтината стереоуредба в офиса си. Работеше над един гръцки ресторант, в стара занемарена стая, пълна с неизползвани книги.

Тео се качи по стълбите, почука на вратата и влезе вътре бодро и наперено, макар че се чувстваше доста зле. Айк седеше зад бюрото, което изглеждаше по-разхвърляно дори от това на Уудс. Пиеше кафе от висока картонена чаша.

— Добро утро, Тео — промърмори сърдито той.

— Здрасти, Айк — отвърна Тео и се отпусна на скърцащия дървен стол срещу него. — Какво става?

Айк се облегна на лакти и се приведе напред. Очите му бяха зачервени и подпухнали. През годините Тео бе чувал редица слухове за алкохолните навици на чичо си. Предполагаше, че именно поради тази причина Айк се събужда толкова трудно сутрин.

— Вероятно си разтревожен за малката Финмор — заяви Айк.

Тео кимна.

— Е, престани да се тревожиш. Полицията не е намерила нейното тяло. По всичко личи, че трупът, изваден от водата, е на мъж. Експертите не са напълно сигурни. ДНК анализът ще бъде готов до два дни, но въпросният човек е висок около метър и седемдесет. Доколкото ми е известно, Ейприл е с десетина сантиметра по-ниска. Така ли е?

— Да.

— Трупът е в напреднал стадий на разложение. Следователно е останал във водата повече от няколко дни. Приятелката ти е била отвлечена във вторник през нощта или рано на следващата сутрин. Ако похитителят й я бе захвърлил в реката скоро след това, тялото й нямаше да бъде в подобно състояние. Трупът е почти обезобразен. Много части липсват. Навярно е бил във водата цяла седмица.

Тео се замисли над думите му. Беше изненадан и облекчен. На лицето му изгря усмивка. Той усети как напрежението в гърдите и стомаха му отслабва.

— Полицията ще направи официално изявление в девет часа. Предположих, че ще се зарадваш да научиш новините по-рано.

— Благодаря ти, Айк.

— Но те не биха признали очевидното. Ще премълчат факта, че са изгубили два дни в преследване на Джак Лийпър. Той не е отвлякъл и убил момичето. Лийпър просто е изпечен лъжец. Полицията се е насочила към грешния човек. Някой едва ли ще спомене тази подробност.

— Кой ти го каза? — попита Тео, но бързо си даде сметка, че няма да получи конкретен отговор.

Айк се усмихна и потърка зачервените си очи. Отпи от кафето и добави:

— Имам приятели, Тео. Те са различни от хората, които познавах преди години. Живеят от другата страна на града. Не работят в големи сгради и не обитават скъпи къщи. Намират се по-близо до улицата.

За Тео не беше тайна, че чичо му играе покер. Някои от приятелите му бяха бивши адвокати и полицаи. Айк обичаше да създава впечатлението, че общува със съмнителни типове, които наблюдават всичко от сенките и постоянно следят уличните клюки. В твърдението се криеше известна доза истина. Предишната година един от клиентите му бе осъден за разпространение на наркотици. Името на Айк се бе появило във вестника, когато той бе призован да свидетелства по делото в качеството си на счетоводител на обвиняемия.

— Чувам доста неща, Тео — продължи Айк.

— Тогава кой е мъжът, изваден от реката?

Айк отново отпи от кафето.

— Може би никога няма да разберем. Полицаите са претърсили район от триста километра нагоре по реката и не разполагат с данни за изчезнал човек през последния месец. Знаеш ли за случая „Бейтс“?

— Не.

— Нашумяло дело отпреди четирийсет години.

— Аз съм само на тринайсет, Айк.

— Да. Както и да е. Инцидентът станал в Руузбърг. Една нощ някакъв престъпник на име Бейтс инсценирал собствената си смърт. Нападнал непознат мъж, стоварил го на земята и го набутал в кадилака си. После зарязал колата в близката канавка и я запалил. Когато пристигнали на място, полицаите и пожарникарите заварили кадилака в пламъци. Намерили купчина пепел и решили, че това са тленните останки на Бейтс. След погребението съпругата му получила парите от неговата застраховка. Господин Бейтс бил забравен до мига, в който полицията го арестувала пред някакъв бар в Монтана. Докарали го тук и го изправили пред съда. Той пледирал „виновен“. Така и не станало ясно кой е човекът, изгорял в колата. Бейтс твърдял, че не го познава. Просто го качил на автостоп въпросната нощ. Три часа по-късно мъжът се превърнал в пепел. Горкият нещастник бил попаднал на грешната кола. Бейтс получил доживотна присъда.