Джон Гришэм - Отвличането

Капшоу си водеше ожесточено бележки.

— Можеш ли да опишеш якето? — попита Слейтър.

Тео сви рамене и отвърна:

— Разбира се. Беше тъмносиньо, с червени кантове. Цветовете на Минесота. На гърба имаше надпис „Туинс“ с червено-бели букви.

— А материята? Кожа, плат, памук, синтетика?

— Не знам, вероятно синтетика. Мисля, че подплатата беше памучна, но не съм сигурен.

Двамата инспектори си размениха мрачни погледи.

— Ще ни кажеш ли защо си й го подарил? — попита Слейтър.

— Естествено. Спечелих го в една онлайн игра на страницата на „Туинс“. Тъй като вече си бях купил две-три якета на отбора, реших да го дам на Ейприл. Беше детско, размер „М“, и не ми ставаше.

— Тя интересува ли се от бейзбол? — добави Капшоу.

— Не особено. Не харесва никакви спортове. Подаръкът беше по-скоро шега.

— Често ли обличаше якето?

— Никога не съм я виждал с него. Едва ли е носила и шапката.

— Защо точно „Туинс“? — продължи Капшоу.

— Наистина ли е важно? — намеси се госпожа Буун от другата страна на масата.

Капшоу се сви, сякаш някой току-що го бе ударил по лицето.

— Не, съжалявам.

— Накъде биете? — настоя да узнае господин Буун.

Двамата инспектори въздъхнаха едновременно.

Слейтър заяви:

— Не открихме такова яке в гардероба или стаята на Ейприл. Предполагаме, че го е облякла, преди да изчезне. Температурата навън е била около петнайсет градуса. Сигурно е взела първата попаднала й подръка дреха.

— А с какво е бил трупът? — попита Марсела Буун.

Мъжете се завъртяха нервно на столовете си и се спогледаха.

— Забранено ни е да го обсъждаме, госпожо Буун — обясни Слейтър.

Въпреки че отказваха да коментират този въпрос, езикът на тялото им беше достатъчно красноречив. Бейзболното яке съвпадаше с връхната дреха на трупа. Поне според Тео.

Родителите му кимнаха, сякаш напълно разбираха ситуацията. Той обаче се чувстваше объркан. Измъчваха го безброй въпроси, но нямаше сили да ги зададе.

— Зъбните отпечатъци показаха ли нещо? — попита господин Буун.

Инспекторите се намръщиха и поклатиха глава.

— Невъзможно е да бъдат снети — заяви Слейтър.

Думите му предизвикаха поредица от ужасяващи картини. Явно тялото беше толкова разложено, че челюстта липсваше.

— А ДНК анализ? — намеси се госпожа Буун.

— В момента се прави — обясни Слейтър. — Ще отнеме поне три дни.

Капшоу бавно затвори бележника и прибра химикалката в джоба. Слейтър погледна часовника си. Изведнъж полицаите нямаха търпение да си тръгнат. Бяха събрали нужната информация и очевидно не искаха да отговарят на повече въпроси, свързани с разследването.

Те благодариха на Тео, изразиха своята загриженост за Ейприл и се сбогуваха с родителите му.

Тео остана до масата, вперил очи в стената. Изпитваше странна смесица от страх и тъга. Просто не можеше да приеме случилото се.

Майката на Чейс Уипъл също беше адвокат. Баща му продаваше компютри и бе инсталирал цялата система в кантората „Буун и Буун“. Двете семейства бяха доста близки. По някое време в късния следобед майките решиха, че малко развлечение ще се отрази добре на момчетата. Всички имаха нужда да се разсеят.

Марсела и Уудс Буун отдавна купуваха сезонни карти за домакинските мачове по баскетбол и футбол на колежа „Стратън“ — малко учебно заведение с хуманитарен профил, намиращо се на осем преки от центъра на града. Вземаха картите поради няколко причини. От една страна, държаха да подкрепят местните отбори, а, от друга, да гледат някои мачове, въпреки че госпожа Буун не харесваше нито футбол, нито баскетбол. Освен това не искаха да разочароват спортния директор на колежа — амбициозен мъж, който обикновено се обаждаше лично на феновете, за да ги покани на мачовете. Такъв беше животът в малкия град. Ако не можеха да присъстват, родителите на Тео преотстъпваха сезонните си карти на свои клиенти. Системата функционираше безупречно.

Двете семейства се срещнаха пред касите на „Мемориал Хол“ — гимнастически салон, построен в двора на колежа през двайсетте години на миналия век. Влязоха бързо вътре и заеха места на десетия ред, в средата на трибуните. Мачът бе започнал преди три минути и феновете на „Стратън“ аплодираха разгорещено отбора. Тео и Чейс седнаха в края на реда. Майките им не спираха да поглеждат към тях, сякаш момчетата се нуждаеха от допълнително наблюдение в този ужасен ден.

Подобно на Тео, Чейс харесваше спорта, но беше по-скоро зрител, отколкото атлет. Наричаха го „Лудия професор“, тъй като беше истински гений в някои области. Обичаше да прави опасни химични експерименти. Веднъж взриви бараката за инструменти заради един от проектите си, а друг път за малко не срути целия гараж. Опитите му бяха легендарни и учителите по химия го държаха под око. Когато Чейс се намираше в лабораторията, нищо не беше сигурно. Той разбираше и от компютри. Често се проявяваше като хакер, с което също си навличаше неприятности.