Джон Гришэм - Отвличането

Той чакаше с нетърпение процеса срещу Лийпър. Надяваше се, че делото ще започне скоро в окръжния съд, на няколко преки от кантората. Не смяташе да изпуска нито секунда от него, дори и ако се налагаше да отсъства от училище. Сигурно щяха да го призоват като свидетел. Тео не знаеше какво би заявил тогава, но беше готов на всичко, за да изпрати Лийпър завинаги зад решетките. Мечтаеше за звездния миг, в който щеше да влезе в претъпканата съдебна зала, да сложи ръка на Библията и да се закълне, че ще говори само истината. Представяше си как сяда на свидетелското място, усмихва се на съдия Хенри Гантри и оглежда самоуверено любопитните заседатели. После се обръща към огромната публика в залата и приковава безстрашно очи в отвратителното лице на Джак Лийпър. Тази мисъл му се струваше все по-привлекателна. Имаше голяма вероятност Тео да е бил последният човек, с когото жертвата е разговаряла преди отвличането. Той можеше да свидетелства, че Ейприл се е страхувала, защото е живяла съвсем сама. Ключовият въпрос по време на делото щеше да бъде проникването на похитителя в къщата. Как бе успял да нахлуе вътре? Навярно единствено Тео знаеше, че Ейприл бе заключила всички врати и прозорци. От уплаха тя дори беше подпряла дръжките на бравите със столове. На мястото липсваха следи от влизане с взлом. Следователно Ейприл бе познавала своя похитител. Джак Лийпър не й бе чужд. По някакъв начин избягалият затворник я бе убедил да му отвори вратата.

Докато разсъждаваше върху последния разговор с Ейприл, Тео си даде сметка, че обвинението несъмнено ще го призове като свидетел. Очите му се насълзиха. Гърлото му беше свито и стомахът го болеше. Той се нуждаеше от компанията на друг човек. Елза, Дороти и Винс си бяха отишли за деня. Майка му седеше в кабинета си с поредната клиентка, а баща му приключваше важна сделка на горния етаж. Тео се изправи, прескочи Джъдж и погледна рисунката на Ейприл. После отново докосна името й.

Тео и Ейприл се бяха срещнали още в детската градина, но той нямаше представа как точно са се запознали. При четиригодишните обикновено липсват официалности — те просто попадат на едно и също място и започват да си играят. По-късно, в училище, двамата бяха в класа на госпожа Сансинг. На третата година, когато естествените процеси си казаха своето, момчетата спряха да се интересуват от момичетата и обратно. Тео смътно си спомняше, че Ейприл бе заминала някъде за известно време. Тогава бе забравил за нея, подобно на повечето други деца. Но в паметта му ясно изникваше мигът на нейното завръщане. Случи се в шести клас, в един от часовете на господин Ханкок. От първия учебен ден бяха минали две седмици. Вратата изведнъж се отвори и Ейприл влезе при тях, придружавана от заместник-директора. Мъжът я представи и обясни, че семейството й току-що се е преместило обратно в Стратънбърг. Ейприл се смути от цялото внимание. Когато седна на чина до Тео, тя го погледна и каза:

— Здравей, Тео.

Той се усмихна, без да успее да отговори.

Голяма част от учениците я помнеха. Въпреки че беше тиха и срамежлива, Ейприл лесно възобнови приятелството си с момичетата. Не се радваше на особена популярност, тъй като не се стремеше към такава. Но децата я харесваха, защото беше добронамерена и по-зряла от останалите. Някои я смятаха за странна. Тя се обличаше като момче и подстригваше косата си много късо. Не се увличаше по спорта, телевизията и интернет. Вместо това предпочиташе да рисува и да чете книги. Непрекъснато повтаряше, че иска да се премести в Париж или Санта Фе и да стане художничка. Ейприл обичаше модерното изкуство. Всички бяха изумени от познанията й в тази област.

Скоро плъзнаха слухове за необикновеното й семейство. Учениците обсъждаха странния факт, че майката на Ейприл е нарекла децата си на различни месеци от годината. Говореше се, че тя разнася козе сирене из града, а съпругът й рядко се появява вкъщи. В шести и седми клас Ейприл съвсем се затвори в себе си. Почти не вземаше участие в дискусиите и неведнъж отсъстваше от часовете.

Когато хормоните се разбудиха и бариерата между половете изчезна, сред момчетата стана модерно да си имат гаджета. Те ухажваха по-красивите и популярни момичета, но не и Ейприл, която не се интересуваше от подобни неща и не умееше да флиртува. Беше дистанцирана и често потъваше в своя собствен свят. Тео я харесваше, но не смееше да предприеме решителния ход. Не знаеше как да действа, а и Ейприл му се струваше недостижима.