Джон Гришэм - Отвличането

— Защо бих наранил малката си братовчедка?

— Къде е тя, Лийпър?

Лийпър отпи голяма глътка кафе, скръсти ръце на гърдите и се ухили на Слейтър. Минаха секунди.

— Играеш си с нас, Лийпър — намеси се инспектор Капшоу.

— Може би да, може би не. Предвидили ли сте възнаграждение за Ейприл?

— Дори и да е така, ти няма да го получиш — заяви Слейтър.

— Защо не? Срещу определена сума ще ви заведа при момичето.

— Не става по този начин.

— За петдесет хиляди долара Ейприл е ваша.

— Какво ще правиш с толкова много пари, Лийпър? — попита Слейтър. — И бездруго ще прекараш остатъка от живота си зад решетките.

— Мангизите са доста полезно нещо в пандиза. Ако ми осигурите възнаграждението, и ме преместите в местния затвор, ще се споразумеем.

— По-глупав си, отколкото очаквах — подразни се Слейтър.

Капшоу добави:

— А ние вече те смятахме за глупав, преди да започнем разпита.

— Стига, момчета. Няма да стигнете доникъде. Сключихме ли сделка?

— Не, Лийпър — отговори Слейтър.

— Много жалко.

— Вместо сделка ще ти обещая нещо. Ако само и с пръст си докоснал момичето, ще те преследвам до гроб.

Лийпър избухна в смях и отвърна:

— Доста се забавлявам, когато ченгета ме заплашват. Всичко свърши, приятели. Няма да кажа нито дума повече.

— Къде е момичето, Лийпър? — попита Капшоу.

Затворникът се ухили и поклати глава.

Тео предпочете да не остава в училище след часовете, за да гледа футболния мач на момичетата. Самият той не играеше футбол. Всъщност нямаше и друг избор. Имаше астма и не можеше да участва в подобни дейности. Дори и без болестта обаче Тео се съмняваше, че някога би избрал този спорт. Като шестгодишен, още преди астмата, бе започнал да ходи на тренировки, но скоро се отказа. Когато беше на девет, припадна на трета база по време на бейзболен мач. Така приключи кратката му кариера в отборните спортове и той се запали по голфа.

Господин Маунт обичаше футбола. Беше играл в колежа и определено бе по-благосклонен към децата, които присъстваха на мачовете. В тяхното училище съществуваше неписаното правило, че момичетата викат за момчетата и обратно. Всеки друг път Тео би наблюдавал с удоволствие мача от трибуните. Обикновено не следеше много внимателно самата игра. Вместо това не спираше да оглежда двайсет и двете момичета на полето и резервните скамейки. Но не и днес. Сега той искаше да се качи на колелото и да раздава флайъри със снимката на Ейприл. Трябваше да направи нещо, за да помогне на приятелката си.

Денят беше напълно неподходящ за всякакви спортове. Децата в Стратънбърг бяха разсеяни. Играчите и феновете нямаха необходимата енергия. Дори противниковият отбор от Елксбърг — градче на шейсетина километра от там — не можеше да се съсредоточи. Десет минути след началото на мача над сградата прелетя хеликоптер. Момичетата на полето замръзнаха на място и вдигнаха разтревожено очи.

Както се очакваше, господин Маунт постепенно се приближи до група жени. Напоследък се носеше слух, че той е хвърлил око на госпожица Хайлендър, красивата преподавателка по математика, която бе завършила колеж само преди две години. Всяко момче в седми и осми клас въздишаше тайно по нея. Класният ръководител на Тео също не оставаше безразличен. Беше в средата на трийсетте, необвързан, и децата го смятаха за най-готиния учител. Шестнайсетте момчета в класа му постоянно го насърчаваха да покани на среща госпожица Хайлендър.

Когато господин Маунт предприе решителния ход, Тео последва примера му. Той правилно предположи, че вниманието на преподавателя скоро ще бъде съсредоточено на друго място; беше настъпил моментът да се измъкне незабелязано. Тео и трима негови приятели напуснаха игрището и се качиха на колелата си. Днес групата им беше в намален състав. Предишния ден в търсенето на Ейприл бяха участвали твърде много деца с различни мнения. Този път момчетата не искаха да се набиват на очи и да дават излишни обяснения на полицаите. А и в сегашната акция, организирана от Тео и Уди, се бяха включили доста по-малко доброволци. Не всички съученици на Тео споделяха ентусиазма му. Те се притесняваха за Ейприл, но повечето смятаха, че група деца на колела едва ли ще постигнат особен резултат. Полицията разполагаше със специални отряди, хеликоптери, кучета и безкрайни човешки ресурси. Ако властите не можеха да открият Ейприл, издирването й беше безсмислено.

Тео, Уди, Арън и Чейс се върнаха в „Делмонт“ и обиколиха улиците, за да се уверят, че полицията не дебне наоколо. След като не забелязаха никого, четиримата започнаха да раздават флайъри и да ги лепят по свободните стълбове. Претърсиха няколко празни сгради и апартаменти, преровиха една обрасла канавка и провериха района под два моста. Момчетата напредваха бързо, но бяха прекъснати от по-големия брат на Уди, който му се обади по телефона. Уди спря на място, заслуша се внимателно и докладва на останалите: