Джон Гришэм - Отвличането

По време на втория час в голямата зала бяха свикани всички осмокласници — пет паралелки момичета и пет — момчета. Присъстваха и техните учители. От три години в училището се провеждаше експеримент, според който децата бяха разделени по полов признак. Последното се отнасяше за самите занятия, но не и за другите дейности. До момента експериментът бе показал отлични резултати. Тъй като учениците прекарваха доста време разделени, във въздуха винаги се усещаше известно напрежение, когато те се събираха през сутрешното и обедното междучасие, часовете по физическо възпитание или различни срещи. Днес обаче нямаше и следа от флиртове, закачливи погледи и нервно кикотене. Децата заеха мълчаливо места. На лицата им бе изписана тревога.

Директорката, госпожа Гладуел, изтъкна, че Ейприл най-вероятно се чувства добре. Полицията полагаше неимоверни усилия, за да я открие и да я върне в училище. Думите й звучаха спокойно и убедително, а в този миг осмокласниците бяха готови да повярват на всяка положителна новина. Изведнъж над сградата се разнесе оглушителното ръмжене на хеликоптер и децата отново се притесниха за изчезналата си приятелка. Няколко момичета избърсаха сълзите си.

По-късно, след обяд, Тео и приятелите му обезсърчено си подхвърляха фризби на двора. Над главите им прелетя втори хеликоптер. Явно бързаше нанякъде. От инициалите му ставаше ясно, че е на някой отдел от полицията. Играта спря. Момчетата се загледаха в небето, докато машината изчезна. Звънецът би за края на междучасието и те мълчаливо влязоха в училището.

През деня имаше моменти, в които Тео и останалите почти забравяха за Ейприл. Но в тези редки случаи над Стратънбърг минаваха хеликоптери и им напомняха за инцидента. Бръмчаха силно и наблюдаваха околността, подобно на огромни насекоми, готови за нападение.

Жителите на града бяха напрегнати, сякаш очакваха да им съобщят ужасяваща вест. В кафенетата, магазините и офисите хората тихо си повтаряха последните слухове. В сградата на съда — известно гнездо на клюки — секретарите и юристите се събираха на чаша кафе, за да обменят актуалната информация. Местните телевизионни канали излъчваха репортажи на всеки половин час. Тревожните им коментари обикновено не разкриваха нищо ново. Някой журналист просто заставаше до реката и обобщаваше казаното до момента.

В училището на Тео осмокласниците следваха безмълвно програмата за деня. Повечето от тях нямаха търпение да се приберат у дома.

Джак Лийпър, облечен в оранжев гащеризон с голям черен надпис „Градски затвор“, беше отведен в стаичката за разпити на полицейския участък в Стратънбърг. В средата на помещението имаше масичка и сгъваем стол за заподозрения. Вътре чакаха двама инспектори — Слейтър и Капшоу. Униформените служители, които придружаваха Лийпър, свалиха белезниците и оковите му, след което застанаха на пост до вратата. Те присъстваха от съображения за сигурност, въпреки че никой не се нуждаеше от тях. Слейтър и Капшоу можеха да се грижат за себе си.

— Седнете, господин Лийпър — заяви инспектор Слейтър и посочи към сгъваемия стол.

Лийпър бавно се отпусна на стола. Беше си взел душ, но не се бе обръснал и все още приличаше на водач на ексцентрична секта, прекарал месеци в гората.

— Аз съм инспектор Слейтър, а това е колегата ми Капшоу.

— Радвам се да ви видя, момчета — заяви Лийпър и се усмихна иронично.

— Удоволствието е изцяло наше — отвърна Слейтър със същия сарказъм.

— Направо си е чест — добави Капшоу, който нямаше да каже много повече по време на разпита.

Слейтър беше истински ветеран в професията си. Заемаше най-високия ранг в полицията и се радваше на отлична репутация в Стратънбърг. Беше слаб, с гладко обръсната глава. Обикновено носеше черен костюм и вратовръзка. В града не се извършваха много тежки престъпления, но инспектор Слейтър винаги успяваше да разплете случаите. Партньорът му Капшоу играеше ролята на наблюдател и си водеше стриктни бележки при разпитите. Той беше по-добронамереното ченге от двамата.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — продължи Слейтър. — Съгласен ли сте да говорите?

— Може би.

Капшоу връчи лист хартия на Слейтър, който допълни:

— Е, господин Лийпър, както знаете от дългогодишния си опит като професионален престъпник, ние трябва да ви прочетем правата. Помните тази подробност, нали?

Лийпър го изгледа толкова злобно, все едно беше готов да се пресегне през масата и да го сграбчи за гърлото. Инспекторът не се трогна особено.