Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Възможно бе един човек да му има зъб и да подеме лична вендета. Но двама ?

Препрати имейла на Ланкастър с молба да го проследят. Съмняваше се, че полицията или ФБР ще постигнат нещо, но трябваше да опита. Той не разполагаше с компютър, затова отиде в градската библиотека, където можеше да ползва техните терминали.

Не се отличаваше с кой знае какви компютърни умения и възможностите му да открие човек само по имейл адреса му бяха повече от ограничени. Бързо се отказа и стана от компютъра. Отиде до рафтовете, отрупани с книги, и се насочи към секцията с научнопопулярна литература.

Хрумнало му бе нещо, а библиотеката беше идеалното място да провери теорията, която започваше да се оформя в главата му.

Убийството на семейство Клътър.

Отиде при авторите, чиято фамилия започваше с К. Не го интересуваше злощастното семейство Клътър, а авторът на тази трагична история.

Откри книгата и я свали от мястото й.

„Хладнокръвно“ от Труман Капоти.

Историята бе едновременно проста и многопластова. Декър бе чел романа преди години и - подобно на всичко останало - бе запаметил всяка страница, всяка дума от него.

Затворник научава от друг затворник, че канзаски фермер на име Клътър държи огромна сума пари в сейфа си. Когато излиза на свобода, среща свой съкилийник и двамата тръгват към дома на фермера. Проникват в къщата, но откриват, че няма сейф, няма и пари - информацията е невярна. Историята би трябвало да свърши тук, но за нещастие на семейство Кътлър тя продължава. По-боязливият, но и по-лабилен от двамата престъпници решава, че трябва да избият семейството. Партньорът му, който до този момент е държал нещата в свои ръце, се съгласява неохотно. Избиват членовете на семейството един по един. Убийците обаче не са особено умни и бързо биват заловени. След съдебен процес и продължително обжалване и двамата увисват на бесилката в затвора в Канзас.

Трагична история, откъдето и да я погледнеш. Миналото и на двамата убийци бе изпълнено с неуспехи, проблеми, неприятности. Но нищо не оправдаваше стореното от тях. И не би могло да го оправдае.

В момента обаче не тази част от историята интересуваше Декър. Интересуваше го възможността двама души с различен произход и различно минало да се срещнат в подходящия момент и да установят партньорство, което да доведе до избиването на толкова много хора. Той не познаваше Леополд. Никога не го бе виждал до момента, в който влезе в арестантската килия. Следователно инициаторът на вендетата не бе Леополд. Трябваше да е партньорът му. Кой обаче бе той?

Остави книгата на мястото й и напусна библиотеката.

Крачеше по улицата, когато Ланкастър му се обади.

- Нямаме нищо по отношение на имейла - заяви тя. - Наистина ли мислиш, че е нашият човек?

- Убеден съм.

- От ФБР също го проверяват.

- Нещо за Лафърти?

- Това е причината да ти се обадя. Можем ли да се срещнем в моргата?

- Да. Защо?

- Чакай ме там. Сам ще видиш.

* * *

Декър взе автобуса до моргата, която се намираше в покрайнините на Бърлингтън и, подобно на по-голямата част от града, бе виждала и по-добри времена. Размишляваше върху думите на Ланкастър, докато пътуваше, но не успяваше да проумее какво се крие зад тях. Какво трябваше да види той с очите си?

Когато пристигна пред моргата, Ланкастър вече го чакаше. Изражението й бе напрегнато, а ръката й трепереше повече от преди.

- Какво има? - попита Декър.

- Да вървим, Богарт вече ни чака.

Тръгнаха по коридорите, пропити с миризма на антисептици и смърт. Смъртта имаше собствена характерна миризма, която проникваше в носа, гърлото, очите. Моргите не бяха хигиенични места. Всъщност бяха изключително мръсни. Никой не се притесняваше да не би „пациентите“ му да пипнат инфекция.

Ланкастър водеше. Накрая мина през двукрила летяща врата. Декър я последва. Помещението, в което се озова, бе голямо, изпълнено с множество рафтове и маси от неръждаема стомана, три от които бяха заети от трупове, покрити с бели чаршафи. От тавана висяха подвижни душове, които приличаха на пръскачки за поливане, а шкафовете бяха пълни с бутилки и инструменти. В съседното помещение се разнесе вой на трион. Декър бе чувал този звук и преди. Явно отваряха нечий череп. Запита се дали е на жертва от гимназията „Мансфийлд“, дали сега мозъкът на някой ученик или ученичка ще бъде изваден, измерен, претеглен.

Около масата в дъното се бяха събрали няколко души. Сред тях бе и Богарт. Отново бе облечен в костюм с вратовръзка, на която дори имаше игла, а по ризата му нямаше и една гънка. Всяко косъмче от косата му бе пригладено на мястото си. Самото въплъщение на професионализма. Но подпухналото му лице, зачервените очи и отпуснатата стойка говореха съвсем друго. До него стояха още двама агенти и един мъж, когото Декър познаваше - главният съдебен лекар. Да, не биха позволили на обикновен патоанатом да се заеме с агент на ФБР. Декър дори бе изненадан, че не са повикали специалист от Бюрото.