Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Сега мислите на Декър се насочиха към по-близкото минало.

Седеше в килията срещу Себастиан Леополд. Припомни си чертите и маниерите му до най-малката подробност. Празния поглед, абсолютното спокойствие, липсата на чувство за самосъхранение, след като се бе признал за виновен в извършването на тройно убийство. Разбира се, сега Декър знаеше, че Леополд е имал алиби и е бил сигурен, че няма да бъде съден. Желязно алиби, осигурено му не от кого да е, а от полицията.

Това означаваше, че Белинда Уайът е убила семейството му. Както и че тя е стреляла в „Мансфийлд“. В този случай Леополд отново бе разполагал с алиби. И пак осигурено от полицията.

Декър анализира този факт. От полицията? Случайно ли бе това? Важно ли бе? Криеше ли някакво послание, което той непременно трябваше да разбере? Нямаше представа, защото не разполагаше с достатъчно информация.

Превърташе кадрите напред-назад в главата си, преценяваше всяка дума от разговора с Леополд в бара. В един момент кадрите спряха да се въртят, застинаха неподвижно и Декър отвори очи.

„Не пия. Обаче... е добро.“

Макар да запаметяваше всичко, понякога умът му, подобно на умовете на всички хора, променяше думите и изразите така, както би искал да звучат, а не както бяха изречени. Това се бе случило и когато мислено поправи Леополд, а не биваше. Предположи, че онзи смотаняк е изял част от израза или че самият той не е чул добре. Но това не беше вярно. Нямаше начин да не е чул добре. Та нали седеше до него?

Взе телефона си и позвъни на Богарт.

- Трябва да разширите търсенето и да проверите някои чуждестранни бази данни в Европа. Интерпол би трябвало да ви помогне. Първата държава, с която трябва да започнете, е Германия.

- Защо? - попита Богарт. - Защо да предприемаме международно издирване?

- Защото си спомнях нещо погрешно. Само че сега си го спомних правилно.

Декър затвори телефона. „ Обаче... е добро . “ Един американец би казал: „Обаче това е добро“. Всъщност Леополд може би не беше изрекъл Is good , а немския израз Ist gut , който звучеше почти по същия начин.

Гърленото произнасяне на някои звуци и по-острата форма на лицето наведоха Декър на мисълта, че Леополд най-вероятно е германец или австриец. Тези страни имаха доста хомогенно население и там характерните за него черти на лицето се бяха запазили, за разлика от Съединените щати, които си бяха един котел за претопяване на етносите.

Възможно ли бе Белинда Уайът, американско провинциално момиче, вероятно превърнало се в момче, да е обединила усилия с по-възрастен имигрант от Европа? Как се бяха намерили двама души, които са толкова различни? Как бяха замислили всички тези убийства?

Декър бе сигурен, че разкрие ли истинската самоличност на Леополд, ще намери отговорите на много въпроси.

В този момент му хрумна друга възможност.

Изрече я на глас:

- „Севън-Илевън“.

В записките си от разпита Ланкастър подсъзнателно бе възприела думите като название на популярната верига супермаркети. Дори го бе попитала за кой точно магазин на „Севън-Илевън“ става въпрос и след като той не бе отговорил, тя бе предположила, че има предвид най-близкия до дома на Декър. Леополд не я бе поправил. Би трябвало да знае, че полицията и - което е по-важно - Декър ще проверят магазина. Че той ще отиде там и ще се опита да научи нещо повече. А това означаваше...

Можеше и да греши. Но не смяташе така. Всъщност не се съмняваше, че е прав.

Напусна стаята си и излезе навън в нощта.

Наблюдава магазина в продължение на десет минути, застанал от другата страна на улицата. Гледаше как клиентите влизат и излизат, как колите спират и потеглят.

Продължи да наблюдава. Искаше да провери дали някой не наблюдава самия него. Когато установи, че никой не го следи, прекоси забързан улицата и пристъпи към вратата. Надникна през стъклото и видя на касата същата жена, която отново броеше и подреждаше кутии цигари. Не видя други клиенти.

Отвори вратата и звънчето иззвъня. Жената вдигна поглед. Миг по-късно го разпозна.

Трудно можеше да се забрави мъж с неговите габарити и външност.

- Върнахте се - каза тя.

- Върнах се - рече Декър, докато оглеждаше магазина. Пъхна ръка в джоба, където бе прибрал пистолета.

- Дължа ви ресто от миналия път - каза жената. - Кафето, сладкишът и вестникът не правят пет долара.

- Задръжте рестото. Работите много. И сутрин, и вечер.

- Вярно, работя много, и то на смени. Днес съм нощна.