Стив Берри - Загадката Колумб

— Не идва ли да види децата?

— За него те нямат значение.

Голяма грешка, помисли си той.

— А те как са?

— Правят се, че не им пука, но знам какво изпитват. Децата се нуждаят от своите родители.

Наистина бе така.

— Открих някои неща за отдела, който се нарича отряд „Магелан“ — смени темата Ина. — Секретна структура към Министерството на правосъдието на САЩ, състояща се от дванайсет агенти, които получават задачите си от главния прокурор или директно от Белия дом. Ръководи се от жена на име Стефани Нел. Успях да науча, че един от нейните подчинени действително се казва Брайън Джеймисън.

— Искам да разбера защо проявяват интерес към Закария Саймън.

— Опитах се, но без успех. Тези хора едва ли са склонни да говорят за задачите си, Томас.

— Може би ще го направят, когато разберат, че техният човек е мъртъв.

— Което е друг проблем. Липсва информация за инцидент в района на катедралата. Никакви полицейски акции, никакъв труп.

Том не беше изненадан. Отново трябваше да работи сам, както преди осем години.

— Ще открия тези съкровища! — тръсна глава той.

— Наистина ли го искаш? Това не е твоята битка.

— Стана моя в момента, в който прочетох бележката от ковчега.

— Отдавна не си водил битки, нали?

— Не съм — прошепна той.

— Но сега ти се иска.

Той се втренчи в очите й, които излъчваха състрадание.

— Да, иска ми се.

— Тя няма да ти донесе изкупление. Случилото се с теб ще продължи да ти тежи.

— Може би, но…

На вратата се почука. Той веднага усети кой се е върнал. Ина отиде да отвори и покани Але да влезе.

— Моля да ме извиниш за поведението ми — рече директно дъщеря му. — Напоследък на главата ми се струпаха доста неща. Знам, че и с теб се е случило същото. Но онова, което е било важно за дядо, е важно и за мен. Направих най-доброто, което можах. Разбирам, че си ядосан, но то не променя желанието ми да бъда част от тази история.

Лъжеше, разбира се. Все пак той се радваше на завръщането й. Тя беше всичко, което имаше на този свят.

— Утре заминавам за Прага, а ти ще дойдеш с мен.

— Ще дойда — бавно кимна Але.

— Гладна ли си? — обади се Ина.

— Не бих отказала малко храна — призна тя.

Двете жени се оттеглиха в кухнята и той отново остана сам.

Каква бъркотия, господи! Би трябвало да я зареже тук, още сега. Но беше пропътувал половината свят, за да се увери, че е добре. Предпочиташе да я държи около себе си — поне засега. И да й прости за лъжите.

Ина беше права. Така постъпват бащите.

Бене погледна часовника си. Беше изтекъл почти половин час. На два пъти отскочи да провери уредника, който седеше зад бюрото с книга в ръце. Холибъртън успя да провери и четирите контейнера с етикети XVI и XVII век и да отдели няколко обещаващи документа. В момента внимателно ги прелистваше. Бене вече беше забелязал двете заключени врати в коридора. Какво ли бе скрито зад тях?

— Намери ли нещо?

— Повечето от тези книжа представляват документи за поземлени дарения и доклади, предназначени за Испания. Има и един-два дневника в много лошо състояние. Трудно ми е да разбера какво пише в тях.

Беше реши, че е време за доза истина.

— Ти спомена, че този архив се контролира от Закария Саймън — подхвърли той. — Аз го познавам. Бед бвай. Пиака . — Приятелят му владееше достатъчно патоа, за да го разбере. Лош човек. Престъпник. — Вече е крайно време да тръгваме, Трей.

Лъжците са навсякъде. Фелипе. Саймън. Уредникът на музея. Първият проблем вече беше отстранен, оставаше да се справи с втория. Но третият беше тук, пред очите му. Бръкна за пистолета под сакото си.

— Хей, за какво ни е това? — изненадано го погледна Трей.

— Надявам се, че няма да ни потрябва — отвърна Бене. — Стой тук.

Насочи се към предната част на къщата. В изложбената зала цареше тишина. Уредникът продължаваше да чете. Бене спокойно тръгна към него.

— Ще ми помогнете ли? — подхвърли на испански той.

Човекът се усмихна и стана на крака. Бене му позволи да се приближи и стовари пистолета в тила му. След това го завъртя към себе си и го стисна за гушата.

— Ти си лъжец! — изръмжа той. — Обади се не в Хавана, а на Саймън. Чух те как разговаряш с него. Какво ти каза?

Мъжът мълчаливо поклати глава. Тялото му се разтърсваше от конвулсии.

Бене усили натиска върху шията му.

— Ще те гръмна! — изръмжа той. — Още сега, без да ми мигне окото! — Палецът му свали ударника. — Какво ти каза той?

Жертвата му долови изщракването съвсем ясно.