Стив Берри - Загадката Колумб

— Виж това.

Трей държеше в ръцете си старо печатно издание с разпадаща се корица и изсъхнали страници с цвят на пепел.

— Това е история на острова, отпечатана през хиляда шестстотин трийсет и четвърта година — поясни приятелят му и предпазливо разгърна кориците. — Написана е на кастилски, но аз разбирам този език.

От предната част на сградата долетя тихо звънене. Бене се измъкна навън и пое по коридора. Уредникът вдигна апарата до ухото си и каза на човека насреща да почака. Говореше на испански. След това отново излезе навън и затвори вратата след себе си. Този път Бене реши да рискува, пристъпи към близкия прозорец и се залепи за стъклото.

Закария разговаряше с уредника на кубинския музей. Решил проблемите си с Брайън Джеймисън, Том Сейган и Але Бекет, той вече беше готов да се заеме с Бене Роу.

— Още ли са там? — попита той.

— Разглеждат частната колекция. Най-много се интересуват от старите книги и документи от времето на Колумб. Няколко неща вече са заключени на друго място, както наредихте. Изобщо не съм им споменавал за тях.

Закария нямаше представа как е стигнал до архивите този ямаец, но самият факт, че беше там, вече усложняваше проблема. Роу му беше съобщил по телефона, че се е сдобил с нова информация. Дали имаше предвид това, което се намираше в Куба? Ако бе така, нещата бяха наред. Фамилията Саймън отдавна контролираше всичко ценно, разчитайки на ограниченията за пътуване в страната, наложени от фанатизираните социалисти.

Дойде времето да отстрани и този проблем.

— Искам да ги забавиш още малко. Дръж се приятелски, не прави нищо, което може да ги разстрои. Разбра ли?

— Да, сеньор. Ще бъде изпълнено.

Закария изключи и тръгна към колата, в която го чакаше Роча. Седна до него и му подаде телефона.

— Роу се намира в Куба и рови в музейните архиви. Току-що разговарях с уредника. Надявам се, че все още поддържаш връзките си в полицията.

— Плащам им редовно — кимна Роча. — Винаги са твърдели, че ако се нуждаем от нещо, трябва просто да им се обадим.

— Обади им се, а след това използвай джипиеса, за да проследиш моя телефон — нареди Закария. — Искам да знам къде точно в този град се намира Але Бекет. Определено нямам никакво намерение да излагам на опасност цялото ни начинание, поверявайки го на едно наивно момиче.

Бене успя да долови името.

Саймън.

По гърба му пробягаха студени тръпки. Музейният служител изобщо не беше търсил разрешението на Хавана, а получаваше текущи заповеди. Самият той даваше хляб на стотици като него. Очи и уши, пръснати из цялата територия на Ямайка със задачата да доставят информация, срещу която получаваха суха пара.

Бене се отдръпна от прозореца и тръгна обратно към стаята с архивите.

— Трябва да тръгваме!

— Но аз едва започвам! — погледна го учудено Холибъртън. — Трябва ми още време.

— Тръгваме, Трей!

— Какво става?

— Уредникът ни предаде.

— Откъде знаеш? — разшириха се очите на Холибъртън.

— В самолета сам каза, че имам опит в тези неща. Повярвай ми, наистина трябва да се махаме от тук!

— Само още няколко минути, Бене. Тук има страхотни находки! Току-що открих материали, свързани със самия Луис де Торес!

Бене бавно осъзна важността на тези думи. Освен това си спомни и онова, което беше казал по телефона музейният работник: Няколко неща вече са заключени на друго място, както наредихте.

Бяха стигнали чак до тук. Няколко минути в повече нямаше да бъдат излишни. Ако не се броеше опасността да се окажат фатални.

Том седеше сам в кухнята. В спалнята Ина звънеше по телефона в опит да събере максимално количество информация. Разбира се, голяма част от нея щеше да се окаже невярна или безполезна, но точно това беше важното в работата на репортера — да отсее зърното от плявата. Макар че отдавна не беше събирал факти за нов материал, Том все още не беше забравил как се прави това. Бавно, методично, с огромно търпение. Левитът. Ключът. Човек на име Берлингер. Големът. Съкровището на Храма. Абирам.

И най-вече Але. Най-обезпокоителната част.

Тепърва щеше да се разбере какво ги свързваше.

Захлопна се врата и Ина се появи в коридора. Том изпитваше лека завист към нея главно заради децата й, които очевидно я обичаха и се възхищаваха от нея.

— Какво стана с мъжа ти? — подхвърли той. — Доколкото си спомням, имахте добро семейство.

— Аз също мислех така, но се оказа, че той има други идеи. Един ден се прибра и съобщи, че ме напуска. Беше преди пет години и оттогава насам почти не сме го виждали.