Стив Берри - Загадката Колумб

В кухнята беше тихо. Децата бяха отишли на гости у съседите. Ина му беше предложила да прекара нощта тук, на канапето в хола. А на следващия ден щяха да отидат да приберат взетата под наем кола. Том беше прекалено уморен, за да спори. Часовата разлика вече му се отразяваше.

— Време е да разкрием тази тайна — прошепна той.

— Ако не го сториш ти, Саймън със сигурност ще го направи.

— Права си. Това е още една причина да разберем къде са скрити съкровищата на Храма.

Той се сети за Брайън Джеймисън.

— Защо американското разузнаване проявява толкова голям интерес? Джеймисън спомена, че работи в отряд „Магелан“. Можеш ли да разбереш какво се крие зад това?

— Имам някои връзки в американското посолство — кимна тя.

В душата му нахлу облекчение. Искрено се радваше, че я беше потърсил.

— В катакомбите остана един труп, но имам чувството, че той отдавна вече не е там. Въпреки това мисля, че някой трябва да провери дали е така.

Тя отново кимна.

Замълчаха. Той гледаше как домакинята придърпва чинията и започва да се храни.

— Отивам в Прага — обяви след известно време Том. — Ще взема и Але със себе си.

— Това може да ти навлече големи неприятности.

— Вероятно. Но тя е моя дъщеря, Ина. Трябва да го направя.

Ина се усмихна, пресегна се през масата и стисна ръката му.

— Продаваш се твърде евтино, Томас. Ти си чудесен баща, но все още не го разбираш. Още по-малко пък дъщеря ти.

Закария бродеше из алеите на парка „Шьонбрун“ с пламнала глава, опитвайки се да си представи спокойствието на това прекрасно място преди двеста години, когато в двореца бе живял единственият син на Наполеон. Или император Франц Йосиф, който именно от тук бе ръководил усилията на поданиците си да съхранят австрийската империя в навечерието на световната война. А може би и Карл I, който през 1918 г. се отказал от трона и напуснал двореца, слагайки край на монархията.

На практика обаче историята на Австрия изобщо не го вълнуваше. За неговия народ тази страна бе само препятствие. Тя никога не беше проявявала съчувствие към евреите, а напротив — беше ги преследвала и избивала с десетки и стотици хиляди. Възстановени бяха много малка част от синагогите, които нацистите бяха разрушили. В страната живееха далеч по-малко евреи от преди. Сред тях беше и неговото семейство. Още като малко момче той беше попитал защо. Отговорът гласеше: защото тук е нашият дом.

Телефонът започна да вибрира в ръката му. Този път номерът, който се изписа на дисплея, му беше познат. Беше неговият. Але.

— Надявам се, че имаш добри новини — заяви той.

Изслуша сбитият разказ за последния развой на събитията, а след това я накара да му прочете бележката, получена от Сейган. Веднага му стана ясно, че тя е идентична с тази, която съхраняваше в портфейла си. Нямаше повече място за съмнения.

— Той е решил да запази истината за себе си. Този текст не съдържа нищо ново.

— Може би това е всичко.

— Няма начин. Фактите са очебийно малко.

В същото време си даде сметка, че Сейган подозира дъщеря си.

— По всяка вероятност баща ти мисли, че го шпионираш, Але. Но едва ли ще те прогони, защото все пак ти е баща.

— Какво да правя?

Той понечи да я попита дали са разговаряли за Брайън Джеймисън, но после реши да не засяга тази тема.

— Върни се при него и си отваряй очите. Вече знаеш, че американците са замесени. Брайън беше техен агент. Не бива да им позволим да открият онова, което търсим. То е за нас, Але.

Много се надяваше мълчанието й да означава съгласие.

— Ще се опитам — прошепна най-сетне тя. — Искаш ли да знаеш къде е?

— Няма нужда. — Вече разполагаше с нещо по-добро от обикновен адрес. — Ако държиш телефона включен, аз ще го проследя. Но все пак внимавай за батерията. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— В такъв случай тръгвай. И дано имаш късмет.

Бене се върна в стаята. Холибъртън продължаваше да се рови в пластмасовите контейнери, пълни с пергаменти, дневници, карти, чертежи и стари търговски регистри с чупливи корици.

— Всичко това трябва да бъде вакуумирано, защото се разпада — подхвърли Холибъртън.

Бене провери вратата, която нарочно остави открехната, за да чува всичко, което се случва в предната част на сградата. От мястото си в дъното на късия коридор успя да зърне уредника, който излезе навън и набра някакъв номер на мобилния си телефон. Но нямаше как да чуе какво казва, без да бъде забелязан. Човекът приключи разговора и се върна да заключи вратата. Бене погледна часовника си, който показваше малко след два следобед. Защо заключва, след като има още доста време до затварянето на музея? Не беше сигурен дали този въпрос му хрумна като следствие на обичайната параноя, но в душата му се появиха мрачни предчувствия още в мига, в който научи кой контролира тази сграда.