Стив Берри - Загадката Колумб

Очите му останаха заковани във вратата, през която беше излязла Але.

— Съжалявам — прошепна Ина.

— Не, грешката е моя — поклати глава той.

— Между вас са се натрупали много неща.

— Повече, отколкото си представяш.

— Тя ще се върне при Закария Саймън.

— Той я притежава напълно.

— Но отнесе бележката, която й даде.

— Беше предназначена за нея — кимна той.

Ина озадачено го погледна.

— Преписах посланието на баща си, преди да хвана самолета — поясни той. — Извадих от него всичко, което наистина има значение. Нямах представа какво ще се случи тук, но исках да имам някакъв избор. Всеки добър репортер трябва да има избор.

— Помня това правило — усмихна се тя. — Радвам се, че и ти не си го забравил.

— Все още не съм умрял — напомни й той.

И наистина го мислеше.

— Какво всъщност смяташ да правиш?

— Още не знам. Със сигурност не и онова, което казах на Але.

Закария изчака посланичката да напусне градините на двореца. Мракът се спусна някъде към осем вечерта. Слънцето залезе, въздухът стана по-хладен. Нещата бяха поели в неочаквана посока. Трябваше да изпрати Роча да провери онзи контейнер. Но вече беше убеден, че жената му беше казала истината.

По принцип не се интересуваше от политика. Не беше видял нищо хубаво от нея. Безкрайни разговори, който водеха до изтощителни компромиси — всичките с цел привличане на гласове в поредните избори. Но той искаше резултати, а не гласове. Действия, а не приказки. Промяна, а не статукво. За всичко това си имаше верен съюзник — секретността.

Е, вече не беше така. Поне още един човек на света мислеше като него.

Телефонът в джоба му започна да вибрира. Той го измъкна и погледна дисплея. Беше Роча. Включи апарата и чу непознат глас.

— Сеньор, обажда се Матео от Куба.

Името му беше познато.

— Тук Закария, Матео — отвърна той. — Buenos tardes. — В Куба все още беше късен следобед. Много отдавна не беше се чувал със своя човек там.

— Имаме проблем, сеньор Саймън.

Той мълчаливо изслуша новината за появата в музея на чернокожия Бене Роу, придружаван от бял приятел на име Холибъртън. Остана доволен от изпълнителността на уредника, който не беше забравил да докладва в момента, в който някой бе проявил интерес към архивите. Те бяха откритие на дядо му, а баща му ги беше защитил с едно щедро дарение, благодарение на което бе създаден и музеят. Това беше най-добрият начин за заемане на позиции в Куба и евреите умело се възползваха от него.

— Какво да правя? — попита Матео.

— Дай им да видят всичко, което искат — нареди Саймън. — Ще ти се обадя съвсем скоро.

Але измина няколко пресечки. Искаше да бъде сигурна, че са я оставили на мира. Защо баща й просто не предадеше това, което му беше оставил дядо й? Тя не беше искала от него да се прави на герой. Дори не го беше молила за помощ. Тук ставаше въпрос за ликвидирането на едно зло, което се беше случило преди хиляди години, а не за възстановяване на отдавна прекъснати отношения. Още по-малко пък за жалките му опити поне веднъж в живота си да направи нещо добро.

Тя беше нова в религията, но не и в еврейския начин на живот. Винаги беше мечтала да го изживее всеотдайно като своите баба и дядо. А ако успееше да помогне за откриването на съкровището, почитано като свято от поколения евреи — още по-добре.

Но я измъчваха куп въпроси. Защо дядо й не беше пожелал същото? Защо бе запазил в тайна мястото, в което се пазеше съкровището? Защо не й бе казал нищо за него? Може би заради онези хора, за които я беше предупредил Закария?

Знаеше само, че не може да се разбере с баща си, нищо повече. Извади телефона от джоба си и натисна бутона за автоматично набиране.

Бене не беше доволен от ситуацията. Разбира се, нямаше как да сподели мислите си с Холибъртън, защото това би предизвикало въпроси, на които не желаеше да отговаря. Уредникът се върна и с усмивка ги покани да влязат в стая без прозорци, пълна с дървени лавици и пластмасови контейнери, в които имаше купища списания, дневници и пергаменти. Повечето от тях бяха сортирани единствено по време и място, което затрудняваше работата. Трей не беше впечатлен от начина, по който се съхраняваха, но беше дълбоко развълнуван от съдържанието им.

— Документите от седемнайсети век са разпределени в четири контейнера — докладва той. — Никога не съм виждал толкова много на едно място.

— Залавяй се за работа — подкани го Бене.

— Може да ни отнеме часове.