Стив Берри - Загадката Колумб

— Вие сте напълно прав — продължи тя. — Искрата за пробуждането на Израел не може да дойде от официалните процедури. Просто няма как да стане. Тя трябва да се появи спонтанно, без участие на политиците. Почувствана със сърцето, предизвикваща силна емоционална реакция. Разбрах, че сте на прав път, в момента, в който разгадах плановете ви.

— А ако успея, вие ще се заемете да довършите останалото, така ли?

Тя очевидно усети уловката, която се криеше в този въпрос.

— О, да, Закария. Евреите ще си спомнят за месец Ав.

Тази жена знаеше.

— Фактът, че нашият Втори храм е бил разрушен на деветия ден от месец Ав през седемдесета година, не може да бъде случаен — добави тя. — На същия ден шест века по-рано вавилонската армия разрушава и Първия храм. Винаги съм била на мнение, че това представлява исторически знак.

— А имате ли съюзници, които мислят като вас? — любопитно подхвърли Закария.

Това беше важен въпрос.

— Не, Закария. Сама съм. Дали имам влиятелни приятели? Да, при това много. Но те не подозират нищо. Просто ще ги използвам. Това, за което говорим, е известно само на вас и на мен.

— Ще изпълните ли всичко, от което се нуждаем?

Тя моментално разбра смисъла на въпроса.

— Бъдете спокоен, Закария. Евреите ще получат Третия си храм. Обещавам ви.

Бене и Трей влязоха в музея. Двуетажната къща, някога със сигурност частен дом, бе с дървена ламперия, мраморни плочи на пода и изрисувани стени. Орнаментите и решетките на прозорците бяха в мавритански стил, също като красивия, пълен със зеленина двор. Помещенията на приземния етаж бяха запълнени с остъклени витрини, в които бяха изложени вкаменелости, фотографии, книги и различни реликви. Обяснителните текстове под тях бяха само на испански, но Бене нямаше проблем с разчитането им. Край една от витрините стоеше петдесетгодишен мъж със сбръчкано лице. Трей му се представи като учен от Западноиндийския университет, който се интересува от документите, свързани с началото на испанската колонизация. Уредникът на музея стисна ръцете им и обясни, че въпросните документи са частна собственост и за изследването им е нужно специално разрешение.

— От кого? — попита Бене.

Беше доста изнервен от твърдението на Трей, че Закария Саймън поддържа тесни връзки с това затънтено място. Тук не беше Ямайка. Тук той не беше Бене Роу, а само един безпомощен чужденец. Вярно, че носеше оръжие и беше готов да си пробие път с него обратно до самолета, но това не означаваше нищо. На подобни места единствено дипломацията можеше да донесе успех. Която в Куба означаваше подкуп. Той го знаеше и си носеше достатъчно пари в брой.

— Кажете ми приятелю, тук приемат ли се американски долари?

— О, да, сеньор — кимна уредникът. — Приемат се навсякъде.

Което също му беше известно. Кубинските власти нямаха нищо против американската валута. Бене извади портфейла си и отброи пет банкноти от по сто долара.

— Възможно ли е да получим въпросното разрешение веднага? — попита той и положи банкнотите на близкия плот.

— О, да, сеньор. Само трябва да проведа един телефонен разговор с Хавана.

Том не отделяше втренчен поглед от лицето на дъщеря си. Беше ясно, че тя го ненавижда, но в момента имаше нужда от отговори.

— Сменила си вярата си, нали?

— Откъде знаеш?

— От Абирам.

— От бележката, която ти е оставил ли?

Той кимна. Тя изглеждаше изненадана.

— Това, което ти причиних, е свързано с моята религия.

— Тоест да бъдеш еврейка означава да живееш в лъжа? — Том замълча за момент, после поклати глава. — Майка ти никога не би одобрила смяната на вярата.

— Майка ми ме обичаше.

— Но въпреки това си я излъгала. Сменила си вярата още преди да умре, но не си й казала.

Дъщеря му очевидно се изненада и от тези думи.

— Откъде знаеш?

— Какво лицемерие — въздъхна той, пренебрегвайки въпроса. — Обвиняваш мен, че съм бил лош баща и съпруг, но самата ти си най-обикновена лъжкиня.

Бяха сами в дневната. Децата на Ина се бяха прибрали по стаите си. Би трябвало да водят този разговор някъде навън, но той се чувстваше по-сигурен в безличния жилищен блок с безброй апартаменти.

— Коя е жената в кухнята? — попита Але.

— Приятелка.

— Очевидно имаш много приятелки.

— Това обида ли е?

— Както предпочиташ. Още помня измъченото лице на мама. Виждала съм я как плаче, как й се къса сърцето. Вече не бях дете.

Той отдавна беше разбрал, че няма смисъл да отрича подобни обвинения.