Стив Берри - Загадката Колумб

Але непрекъснато си повтаряше, че трябва да запази самообладание, но простреляното тяло на Брайън Джеймисън не излизаше от главата й. Никога през живота си не беше виждала да убиват човек. Този беше опасен. Тя не можеше нито да го приеме, нито да му повярва. Преди влизането в катедралата я беше излъгал, че е сам, освен това говореше иврит и носеше пистолет. Все неща, които не се връзваха, поне за нея.

Какво ставаше тук?

Тя беше само на двайсет и пет, току-що завършила университет. Интересът към живота на Колумб я беше подтикнал да напише един материал за неизвестно английско списание. В един момент беше в Севиля и проучваше исторически документи с 500-годишна давност, а на следващия изведнъж се оказа във Виена в компанията на човек, който издирваше отдавна изгубените съкровища на Свещения храм. Сега беше заедно с баща си — човек, когото дълбоко ненавиждаше, с единствената задача да го шпионира.

Ина ги въведе в скромен апартамент, намиращ се на третия етаж на един съвсем обикновен блок. Оказа се, че живее тук заедно с двете си пораснали деца. Без съпруг, с когото се беше развела преди пет години.

— Това пропусна да ми го кажеш — отбеляза баща й.

— Има ли значение? Ти искаше да ти помогна и аз го направих. А сега ми кажи какво се случи в катедралата.

— Един човек беше убит.

— Какво предаде на Закария? — пожела да узнае Але.

— А ти имаш ли представа какво ми причини? — изгледа я баща й. — Мислех, че си в опасност. Видях с очите си какво правеха с теб онези мъже…

— Това не беше игра.

Беше убедена в правотата на думите си. Все още усещаше противните ръце по тялото си.

— Заради теб се изложих на доста опасности.

— Казаха ми, че си бил готов да се самоубиеш.

— Няколко секунди не ми достигнаха, за да престана да бъда проблем за теб — кимна той.

— Не съжалявам за онова, което сторих. Залогът е огромен.

— Защо не ми кажеш малко повече?

Але нямаше никакво намерение да го направи, особено пък в компанията на непознатата жена.

— Какво откри в гроба на дядо? — смени темата тя.

Закария нареди на Роча да чака зад волана и слезе от колата. Намираха се далеч от центъра, в западната част на Виена, в района на двореца „Шьонбрун“ — някогашната резиденция на Хабсбургите, а днес просто разкошна барокова сграда, превърнала се в туристическа атракция. При това много популярна.

Самият той я беше разглеждал, възхищавайки се на нейните 1400 стаи и най-вече на Огледалната зала, където някога беше свирил шестгодишният Моцарт. Пак там, но във величествената Тронна зала, делегатите на Виенския конгрес бяха танцували цяла нощ, за да отпразнуват рухването на Наполеоновата империя през 1815 г.

Дворецът вече беше затворен, но това не се отнасяше за градините, които оставаха достъпни за посетители до късно вечерта. Дълги алеи бяха пресечени от редици безупречно подстригани храсти и лехи с красиви цветя. Обелиск се издигаше към потъмнялото небе в компанията на фонтани с изящни скулптурни групи, от които бликаше бистра вода. Закария се потопи в тази внимателно подбрана смесица от цветове и стилове, която успокояваше опънатите му нерви — точно по начина, по който беше успокоявала нервите на ред императори.

Надяваше се, че Але Бекет ще изпълни указанията му. Вече се беше разпоредил всички обаждания в имението да бъдат прехвърляни на мобилния телефон на Роча. Тревожеше го единствено самоличността на Брайън Джеймисън. За да разсее тази тревога, той позвъни на един номер с молба за среща.

Контактът му беше съветник на израелския посланик във Виена, който му предоставяше огромна по обем и качество информация. Беше млад и амбициозен, а на всичкото отгоре и алчен. Вниманието на Закария се насочи единствено към жена на средна възраст, която седеше на една пейка в дъното на градината. Висока, с пищна фигура и дълга черна коса. Посланичката на Израел в Австрия.

— Мисля, че беше крайно време да се срещнем очи в очи — каза на иврит тя, изправяйки се да го посрещне.

Той се стресна и понечи да се отдалечи.

— Спокойно, Закария — спря го тя. — Аз съм приятел.

— Обяснете ми — отвърна на иврит той.

— Както винаги предпазлив, а? — усмихна се тя. — И подготвен. С изключение на днес.

Двамата се познаваха добре. В това нямаше нищо необичайно, тъй като той беше един от най-богатите евреи в тази част на света. Жената насреща му беше напълно наясно с този факт.

Бе постъпила преди доста време на дипломатическа служба. Първото й назначение беше в Централна Азия. След това беше преподавала в Националния колеж за отбрана и беше служила като политически съветник в Кнесета. Имаше репутацията на умен, твърд и откровен до арогантност политик.