Стив Берри - Загадката Колумб

Електрически ключ. От него излизаше дебел изолиран кабел, закрепен върху каменната стена с помощта на здрави стоманени скоби. Леко извръщане на главата му беше достатъчно, за да проследи многобройните му разклонения, стигащи чак до дъното на коридора. Не беше трудно да разбере, че от тук се командва цялото осветление в костницата.

Без да се поколебае дори за миг, Том скочи на крака, пъхна дясната си ръка между решетките и щракна ключа. Осветлението на нишите зад гърба му изгасна. Откъм централния коридор все пак проникваше някаква светлина, но тя беше слаба и му позволяваше да направи опит за бягство. Ниско приведен към пода, той се запъти към дъното на коридора. Надяваше се, че там ще намери още една метална врата, през която да се измъкне навън.

Два нови изстрела го накараха да трепне, но куршумите се забиха в костите на няколко метра зад гърба му.

Противникът стреляше наслуки, но той вече беше успял да се отдалечи от обхвата на оръжието му.

Не след дълго стигна до дъното. Металната врата под арката послушно се отвори. Той предпазливо промуши глава през процепа и внимателно се огледа. Главният коридор беше пуст. Дали преследвачът му не беше влязъл в костницата, също като него? Не изпитваше никакво желание да разбере дали е така, изскочи навън и хукна по коридора към мястото, обозначено от Ина. Спря в основата на стълбите и погледна назад. Никой не го преследваше.

Изкачи стъпалата, вземайки ги по две наведнъж, изскочи в някакъв малък коридор и хукна към дневната светлина, която прозираше в далечния му край. Там го чакаха два тъмни силуета. Ина и Але.

— Какво се случи? — попита Ина.

— Нямаме време за приказки. Трябва да се махаме от тук.

Але изглеждаше доста разтърсена, той също.

Не след дълго се озоваха на тясна уличка със стари сгради от двете страни. По негова преценка се намираха някъде източно от катедралата, въпреки че острата й кула оставаше скрита зад околните покриви.

— Кой беше долу? — попита го бившата му колежка.

— Неканени гости.

Схванала нежеланието му да навлиза в подробности, Ина кимна.

— Вървете след мен — кратко нареди тя.

Приклекнал в горния край на стълбището, Закария наблюдаваше вратата десетина метра по-нататък и слушаше репликите, които си разменяха Том Сейган и някаква непозната жена. Роча стоеше зад него. Външната врата се захлопна. Мракът и тишината отново се върнаха в подземието. Трябваше да се махат от тук, защото имаше вероятност изстрелите да са били чути в катедралата. Всеки момент можеше да се появи полиция.

— Джеймисън е мъртъв, нали? — прошепна той.

— Да. Но има нещо друго, което трябва да знаеш.

Мълчаливо изслуша краткия доклад на помощника си. Думите на Джеймисън, преди да бъде убит, съвпадаха напълно с това, което му бе казала Але. Вече започваше да се чуди каква е ролята на Бене Роу. Нима всичко беше провалено?

В момента имаше други проблеми, които чакаха своето решение.

— Иди да прибереш трупа и да разчистиш — рязко заповяда той.

Няколко минути по-късно Роча се появи отново, преметнал през рамо безжизненото тяло на Джеймисън. Той му направи знак да го последва и предпазливо се насочи към железния капак. Отмести резето и надникна през процепа. Навън вече се смрачаваше.

— Чакай тук.

Измъкна се навън и със спокойна походка се насочи към близката пресечка. Вниманието му беше привлечено от контейнера за смет на ъгъла. Беше малък, но достатъчен. Върна се обратно и огледа капака. От външната му страна нямаше нито резе, нито ключалка. Което означаваше, че е само изход от катакомбите. И че Том Сейган се беше подготвил добре. Отново. Подозренията му се оказаха основателни. Вече беше сигурен, че този човек го беше излъгал.

— Аз тръгвам. Хвърли трупа в онзи контейнер зад ъгъла и ела в колата.

Але усети, че трепери. Страх? Съмнения? Объркване? Не можеше да определи. Насочиха се към близката станция на метрото, водени от жената, която се бе представила като Ина Третякова и очевидно беше добра позната на баща й. Прекосиха целия град и излязоха на повърхността в оживен квартал, застроен предимно с жилищни блокове. Високата кула на „Свети Стефан“ остана далеч назад, ясно очертана на фона на потъмняващото небе. Големият часовник пред входа на станцията показваше малко преди седем вечерта.

По време на пътуването баща й размени няколко думи с Ина и млъкна. Жената беше някъде около четирийсетте, стегната и привлекателна, с яркосини очи. Беше се представила като редактор в „Курир“, един от големите ежедневници на Виена.