Стив Берри - Загадката Колумб

— Получих информация, че тези архиви са част от малък музей за испанското владичество в Куба — добави Трей.

— Лично аз ненавиждам Колумб — обади се Бене. Чувстваше Холибъртън достатъчно близък, за да бъде откровен с него, поне на тази тема.

— Не си сам. Доколкото ми е известно, единствено тук празнуват дванайсети октомври като празника на Колумб в Америка. В Мексико го наричат Раза, което ще рече Денят на една раса, и изобщо не споменават Колумб. В Уругвай го празнуват като последния ден на свободата. Много народи в Централна и Южна Америка се чувстват по същия начин. Случилото се през хиляда четиристотин деветдесет и втора със сигурност променя света към по-лошо: геноцид, жестокост, робство.

Изминаха няколко километра в мълчание. От двете страни на пътя се простираха плантации със захарна тръстика, оградени с високи палми. Бене си мислеше за оскъдната информация, която му беше предоставил Саймън. Не беше споменал пред Холибъртън за съществуването на австриеца. Това беше информация за лично ползване. Но беше дълбоко озадачен от думите на Трей за Луис де Торес. Преводач от иврит?!

— Защо на кораба на Колумб е имало човек, който говори иврит? — попита на глас той.

— Никой не знае, Бене. Някои изследователи са на мнение, че самият Колумб е бил евреин и истинската цел на плаването му е била да открие благословена земя за нова родина на евреите.

Същото беше казал и Саймън.

— Възможно ли е?

— Казва ли ти някой? — сви рамене Трей. — Знаем толкова малко за Колумб, че всичко изглежда възможно. Доказан факт е, че по време на първото си плаване не е взел на корабите си нито един свещеник — нещо, което само по себе си звучи доста странно. Още в онези години Колумб е бил загадката, която е и днес. Кой би допуснал, че е открил някаква тайна златна мина на таиносите? Но може би и това ще се окаже истина.

Асфалтираният път ги отведе в малко градче със сгради в колониален стил. Всичко наоколо изглеждаше пригодено и рециклирано след многократна употреба. Имаше три магазина за хранителни стоки и домашни потреби, които обслужваха местните фермери. Цивилизацията се изчерпваше още с ковачница и магазин за тютюневи изделия, помещаващ се в някаква полуразрушена църква.

Бене спря джипа на застлан с грапави плочи площад, заобиколен от постройки в колониален стил. Горещият въздух миришеше на презрели плодове и отрудени хора. Полъхваше лек ветрец, колкото да размесва различните миризми. Обектът на пътуването им се намираше на няколко крачки от площада. На малка табела с надпис „Museo de ambiente historico Cubano“ беше отбелязано и работното време — до 16:00 ч. Той се беше подготвил за тази визита. Под тънкото му яке имаше тежък полуавтоматичен пистолет. Въпреки цялата си простота и невинност Куба си оставаше враждебно място и той предпочиташе да бъде предпазлив. Наоколо почти не се виждаха хора. Някакво куче се приближи да ги подуши. От насрещното кафене долиташе тиха музика — типичният кубински джаз.

— Ти спомена, че това място е частна собственост — обърна се към Трей той. — На кого е?

— На кубинските евреи.

Информацията пробуди любопитството му.

— Аз също бях изненадан — поясни Трей. — След Колумб тук дошли десетки хиляди евреи. Но през седемнайсети век се преместили в Бразилия, за да се спасят от Инквизицията. Част от тях се върнали след хиляда осемстотин деветдесет и осма година, когато островът получава независимост от Испания. Днес са останали не повече от хиляда и петстотин души. Странното е, че Кастро изобщо не ги закача. През последното десетилетие стават известни с усилията си за съхраняване на кубинската история. Част от тях са далечни потомци на първите конверсос , дошли тук заедно с Де Торес. Трябва да им се признае, че наистина отделят значителни средства и време за събирането и съхраняването на документи и артефакти от онова време. Слава богу, че имат щедър благодетел. Какъвто си ти за мароните.

— Не знаех, че в Куба има богати хора — промълви Бене, докато слизаше от колата. Усети жажда, пиеше му се нещо студено. — Тези, с които контактувам, твърдят, че са крайно бедни.

— Тук става въпрос за чуждестранна фондация, която се издържа и финансира от богат австриец на име Закария Саймън — поясни Трей.

Проснат на пода, Том наблюдаваше приближаването на сянката. Беше решил да изчака и да стреля в последния момент. Дулото на пистолета му сочеше към решетките на една ниша, намираща се на седем-осем метра от него. Десният му лакът закачи купчината кости наблизо и той инстинктивно се дръпна. Това му позволи да зърне нещо на стената вляво, на около метър и двайсет от равнището на пода и зад решетките.