Стив Берри - Загадката Колумб

— Предполагам, че сам ще се увериш в това.

Закария им обърна гръб и закрачи към Брайън Джеймисън. Бележката, взета от Том, изчезна в джоба на панталона му.

— Получи ли каквото искаше? — попита Брайън.

— Тайна. Между твоя шеф и мен.

— Значи просто си тръгваш, така ли? Ще ги оставиш на мира? Тоест в моите ръце?

— Не съвсем — отвърна Саймън и се обърна да погледне Том Сейган и дъщеря му.

Том наблюдаваше тази сцена от трийсетина метра разстояние.

— Истина ли е това, което твърди той?

Але не отговори, но по лицето й се четяха страх и несигурност. Той се разтревожи.

— Онзи човек се казва Брайън Джеймисън — промълви тя. — Вчера той наистина ме отвлече. Може би Закария казва истината за него.

Мъжът тръгна към тях, а Саймън излезе навън.

Слава богу, че той се беше подготвил.

— Да вървим.

— Къде?

— По-далеч от тук.

Поведе я към решетъчната врата за катакомбите. Билети вече не се издаваха. Ина обаче му беше уредила частна обиколка след работното време. Вече беше разговарял със служителката, която ги очакваше и им махна да влизат. Кос поглед през рамо го увери, че мъжът на име Брайън бърза след тях. Том спря там, където свършваха плочките и започваха каменните стълби, после затръшна вратата. Езичето на ключалката звучно изщрака. Още при появата си в катедралата преди два часа беше забелязал, че тази врата може да се отвори само с ключ. Изненаданата служителка положително го държеше в джоба си, но забавянето с минута-две би трябвало да е достатъчно, за да изчезнат.

До този момент беше сигурен, че основният му враг е Саймън. Сега се появи нова заплаха.

— Върви след мен — подхвърли на Але той.

Двамата бързо се спуснаха по стъпалата, които водеха към криптата.

Спрял на входа, Закария видя как Але и баща й влизат в катакомбите. Сейган затръшна вратата и Джеймисън беше принуден да спре. В момента служителката ровеше из джобовете си за ключа. Какво ли още е измислил Роу, запита се той. Беше компрометирал Але напълно съзнателно, защото искаше да тръгне с баща си. Което щеше да позволи на Роча да се разправи с тях наведнъж. Разбира се, ако бяха напуснали катедралата през главния портал.

Обаче се случи друго.

Какво му беше казал Сейган за истината?

Предполагам, че сам ще се увериш в това.

Нещо не беше наред. Той излезе навън, засече Роча и му направи знак да се приближи.

— Видях Джеймисън да влиза — промърмори сътрудникът му.

— Спуснаха се в катакомбите — късо поясни Саймън. Дали пък това не бе техният шанс? — Ела!

Двамата изчезнаха обратно във вътрешността на храма.

Том бързаше надолу по стълбите, следван от Але.

Не след дълго стигнаха до дъното. Пред тях се разкри лабиринт от тесни коридори, изсечени преди векове направо в скалата. Днес те се бяха превърнали в бароков некропол, последен дом на епископи и църковни настоятели. Докато чакаше, Том беше проучил туристическия справочник и знаеше накъде трябва да вървят. Освен да го вкара през страничната врата, Ина беше поела ангажимента и да го изкара навън, без никой да забележи.

— Натам — махна с ръка той.

Закария вдигна ръка и двамата с Роча потърсиха укритие зад една от колоните. Брайън Джеймисън нетърпеливо подканяше служителката да отключи. Суматохата не привлече кой знае какво внимание от страна на туристите. Той беше влизал в катакомбите и знаеше какво има там — гробове, крипти, кости. Но дали имаше втори изход?

Възрастната жена най-после откри правилния ключ и го пъхна в ключалката. Джеймисън хукна надолу по стълбите.

Двамата стигнаха до решетките в момента, в който жената понечи да превърти ключа обратно.

— Извинете, моля — промърмори Закария и се мушна покрай нея, следван по петите от Роча.

Жената отвори уста да възрази, но Роча затръшна вратата под носа й.

Але беше объркана и дълбоко разтърсена. Нямаше друг избор, освен да тръгне с баща си. Закария я предаде. Изглеждаше наистина ядосан от обвиненията й. Дали пък наистина не я беше спасил? Дали Брайън я беше излъгал?

Нямаше никаква представа. Но за катакомбите беше слушала много. Безкраен лабиринт, в който почиваха мнозина духовници: Плюс телата, сърцата и вътрешностите на Хабсбургите, управлявали Европа в продължение на векове. Плюс костите на над 11 000 покойници, преместени тук в средата на XVIII век по време на опустошителна чумна епидемия. Те бяха струпани на огромни купчини, прекалено отвратителни за вкуса й. Все още помнеше какво бе видяла при първото си спускане тук — преливащи една в друга подземни зали, осветени от жълтеникавата светлина на петромаксови лампи. Баща й явно знаеше къде отива, защото подмина широката зала за туристи и се насочи към костницата вляво. От двете страни на коридора към нея имаше няколко гробници с каменни статуи, охраняващи тежките медни ковчези.