Стив Берри - Загадката Колумб

Литературната агентка? Може би. Беше изкарала купища пари от редактирането на анонимните му романи. Той остана дълбоко шокиран, когато разбра колко много от авторите на т. нар. бестселъри не можеха да свържат дори едно изречение. Какво беше казал някакъв критик по време на падението му? По всичко личи, че журналистът Сейган може да направи добра кариера в областта на прозата.

Задник.

На практика обаче беше приел съвета му.

Какво всъщност може да обясни човек, който е решил сам да отнеме живота си? По дефиниция това е един напълно ирационален акт. Който, пак по дефиниция, не подлежи на обяснение.

Надяваше се, че все ще се намери някой, който да го погребе. В банката имаше доста пари, повече от достатъчни за едно прилично погребение.

Какво ли е да си мъртъв? Усещаш ли нещо? Чуваш ли? Виждаш ли? Възприемаш ли миризми? Или всичко е потънало във вечен мрак? Няма мисли, няма чувства. Нищо.

Той се обърна и тръгна обратно към предната част на къщата. Мартенският ден беше прекрасен. Наближаваше обед, слънцето беше ослепително. Климатът на Флорида наистина е дар божи. Той беше причината да се премести тук след уволнението в Калифорния. Липсваха му галещите лъчи на топлото лятно слънце.

Спря под арката и насочи взор към отворената врата на салона. Всъщност една обикновена стая, която майка му наричаше салон. По време на Шабат родителите му се затваряха в нея и Абирам четеше откъси от Тората. Тук празнуваха Йом Кипур и Свещените дни. Той още помнеше менората, която гореше на масата в дъното. Родителите му бяха ревностни юдаисти. След своя бар мицва и той разгърна Тората, изправена срещу огромния прозорец с тежки завеси от дамаска, които майка му беше шила в продължение на месеци. Тя беше сръчна и миловидна жена, която всички обожаваха. Липсваше му. Умря шест години преди Абирам, от чието погребение бяха изтекли вече три години.

Време беше да сложи точка.

Той седна на дивана и започна да разглежда пистолета, който беше купил преди няколко месеца от някаква оръжейна изложба в Орландо. От двете му страни излетяха малки облачета прах. Спомни си как Абирам му изнасяше лекция за птичките и пчеличките, седнал на същото място. Тогава беше някъде на дванайсет. Преди трийсет и осем години.

Сякаш беше преди седмица. Лекцията беше груба и лаконична, както обикновено.

— Разбираш ли? — попита Абирам. — Много е важно да разбереш.

— Не харесвам момичета.

— Ще започнеш да ги харесваш. Затова не забравяй това, което ти казвам.

Жените. Още един провал. Беше имал съвсем малко контакти с жени, преди да се ожени за Мишел — първата, която прояви по-сериозен интерес към него. Но бракът им приключи малко след уволнението му. Никакви жени оттогава насам. Мишел беше оставила дълбок отпечатък в душата му.

— Може би скоро ще я видя — прошепна той.

Съпругата му бе починала преди две години при автомобилна катастрофа.

Тогава за последен път бе разговарял с дъщеря си.

Махай се — бе казала високо и ясно тя. — Тя не би те искала тук.

Той отново погледна пистолета и сложи пръст на спусъка. Намести се по-удобно, пое си дъх и опря дулото в слепоочието си. Беше левичар, подобно на почти всички от фамилията Сейган. Чичо му, бивш професионален бейзболист, постоянно го убеждаваше, че ако се научи да хвърля кървбол с лявата ръка, със сигурност ще спечели състояние във Висшата лига. В този спорт левичарите били рядкост.

Но той се провали и на спортното поприще.

Притисна дулото в слепоочието си. Металът опари кожата му.

Затвори очи и докосна спусъка. Представи си какво ще пише в некролога: Във вторник, 5-и март, бившият разследващ журналист Том Сейган сложи край на живота си в дома на своите родители в Маунт Дора, Флорида.

Още малко натиск и…

Чук, чук, чук.

Той отвори очи. Пред прозореца стоеше мъж — достатъчно близо, за да се виждат чертите на лицето му. По-възрастен от Том, добре облечен, късо подстриган. Дясната му ръка притискаше някаква снимка към стъклото.

Том се взря в нея. На снимката беше запечатана фигурата на млада жена, просната на земята с разперени ръце и крака. Сякаш беше разпъната на кръст.

Лицето й му беше познато. Дъщеря му. Але.

Але Бекет лежеше на леглото с привързани към рамката китки и глезени. На устата й имаше лепенка, която я принуждаваше да диша учестено през носа. Стаичката беше тъмна и това я изнервяше.

Успокой се, рече си тя.