Стив Берри - Загадката Колумб

Колумб вдигна ръка и всички спряха.

— Тук е — прошепна в ухото му Де Торес. — Това е мястото.

Колумб съзнаваше, че това е последната му експедиция до Новия свят. Вече беше на петдесет и една и бе успял да си създаде достатъчно врагове от различен калибър. Доказателство за това беше сегашната му, четвърта поред експедиция, която сякаш беше прокълната още от самото начало. Беше започнал да изследва крайбрежната линия с убеждението, че е открил нов континент. Основание за това му даваше безкрайният бряг, простиращ се от север на юг. По принцип плановете му включваха престой в Куба или Испаньола за попълване на хранителните запаси и кратка почивка на екипажите, но проядените от червеи шхуни едва успяха да се доберат до Ямайка, където останаха да чакат помощ.

Такава обаче не дойде.

Губернаторът на Испаньола беше сред най-заклетите му врагове и без колебание го остави да умре заедно с всичките 113 моряци. Което не се случи. Неколцина смелчаци стигнаха до Испаньола с индианско кану и се върнаха с кораб. Да, той наистина умееше да си създава врагове.

А тези врагове от своя страна направиха всичко възможно да го лишат от привилегиите, залегнали в договора с короната. Той все пак успя да задържи благородническия си статут и адмиралската титла, но на практика те не означаваха нищо. В един момент заселниците в Санто Доминго успяха да го принудят да подпише едно ужасно унизително споразумение. Преди четири тежки години го бяха върнали в Испания в окови, за да бъде съден и евентуално хвърлен в затвора. Спаси го неочакваната помощ на краля и кралицата, които не само свалиха обвиненията срещу него, но и му отпуснаха средства за четвъртата презморска експедиция.

Често се бе питал какви биха могли да бъдат мотивите им.

Исабела изглеждаше искрена, защото винаги беше притежавала авантюристичен дух. Но кралят беше съвсем друга работа. Той никога не беше проявявал загриженост за него и открито заявяваше, че всяко прекосяване на западния океан е проява на безразсъдство. Разбира се, тези изявления бяха направени преди големите открития.

Днес Фердинанд искаше само злато и сребро, нищо повече. Мръсници. Лъжци. Всички до един!

Той направи знак на носачите да свалят сандъците. Тримата моряци им се притекоха на помощ, защото бяха наистина тежки.

— Ние сме тук! — извика с пълни гърди Колумб.

Хората му знаеха какво да правят. Мечовете им проблеснаха и туземците бяха съсечени на парчета. Двама от тях нададоха агонизиращи писъци, но бързо бяха прободени в гърдите. Убийството им не означаваше абсолютно нищо за него — те не бяха достойни дори да дишат един и същ въздух с европейците. Дребни, с медночервена кожа и голи, както майка ги е родила, тези диваци не познаваха нито писаното слово, нито пламенната вяра. Живееха край морето и доколкото беше забелязал, не правеха нищо друго, освен да отглеждат няколко вида растения. Предвождаше ги мъж, когото наричаха касик. За годината изгнание той бе успял да се сприятели с него. Именно касикът му бе отпуснал шестима от своите хора. Това се случи вчера, когато за последен път пуснаха котва край северния бряг.

— Малка разходка в планината — каза му той. — За няколко дни.

Владееше техния език аравак достатъчно, за да формулира молбата си. Касикът го разбра и посочи с пръст шестимата, които щяха да носят сандъците. Колумб се поклони в знак на благодарност и му предложи няколко ястребови звънчета. Слава богу, че се беше запасил добре. В Европа ги завързваха за ноктите на ловните соколи. Евтините дрънкулки тук имаха цената на твърда валута.

Касикът прие подаръка с дълбок поклон.

Вече беше имал случай да работи с него, дори цели два пъти. Помежду им се породи нещо като приятелство. Или по-скоро разбирателство, от което той се възползва максимално.

Първото му посещение на острова през 1494 г. беше принудително — само за ден-два, за да запушат течовете по корпусите и да се снабдят с прясна вода. Тогава неговите хора забелязаха малки късчета самородно злато в бистрите води на потоците. Колумб поразпита касика и научи за едно място, на което златните късчета били значително по-големи — колкото бобени зърна.

Мястото, на което се намираше сега.

За разлика от лъжливата испанска монархия той не се интересуваше от злато. Целите му бяха по-високи.

Той спря поглед върху лицето на Де Торес и старият му приятел веднага разбра какво ще последва. Насочи меча си към единия от тримата испанци — нисък и набит, с грубо лице.