Стив Берри - Загадката Колумб

Том Сейган вдигна пистолета. Цяла година беше обмислял този момент, бе преценявал всички плюсове и минуси. В крайна сметка един плюс натежа над всички минуси и решението беше взето.

Просто не искаше да живее повече.

Някога работеше като разследващ журналист в „Лос Анджелис Таймс“. Получаваше шестцифрена заплата, имаше запазено каре на първа страница, плюс място за подробните репортажи на някоя от вътрешните. Беше работил по целия свят — Сараево, Пекин, Йоханесбург, Белград, Москва. С течение на времето обаче се превърна в специалист по Близкия изток — район, който познаваше отлично и в който беше изградил репутацията си. Личният му архив беше пълен с имената на стотици хора, които проявяваха желание да бъдат негови информатори — вероятно защото бяха сигурни, че могат да разчитат на лоялността му. И той го доказа по категоричен начин, прекарвайки единайсет дни във вашингтонски затвор, защото отказа да разкрие източниците си за материал, свързан с корупционните практики на известен конгресмен от Пенсилвания.

След което въпросният конгресмен сам влезе в затвора, а Том получи третата си номинация за «Пулицър». Номинациите бяха разпределени в двайсет и една категории, една, от които гласеше «за изключителна разследваща журналистика, проведена от един или няколко души в екип, резултатите от която са публикувани в еднократен материал или серия от такива». Победителите получаваха специална грамота, парична награда от 10 000 долара и правото да прибавят към името си престижните думички носител на наградата «Пулицър».

Том спечели своята награда. После му я отнеха.

Това беше цялата история на живота му.

Отнеха му всичко. Кариерата, репутацията, достоверността на материалите му, а дори и самоуважението му. А оттам дойде и всичко останало: провал в личния живот като син, баща и съпруг, като репортер и приятел. Преди няколко седмици му хрумна да представи всичко това графично, като спирала, и благодарение на нея установи, че нещата бяха започнали още когато бе 25-годишен, току-що завършил Университета на Флорида, трети по успех в курса по журналистика.

Тогава, когато баща му се разграничи от него.

Абирам Сейган беше безмилостен.

Всички правим своя избор. Добър, лош или неутрален. Като възрастен човек ти направи своя избор, Том. Сега е време аз да направя своя.

И го направи.

В бележника с графиката се появиха всичките плюсове и минуси в кариерата на Том. Част от тях бяха още от времето, когато беше главен редактор на гимназиалния вестник и репортер в колежа. Повечето обаче идваха след това. Започна като сътрудник в новините, премина през щатен репортер и стигна до старши международен кореспондент. Награди, похвали и уважение от висшестоящите. Как беше дефинирал стила му онзи наблюдател? Всеобхватна и прозорлива журналистика, реализирана с цената на значителен риск.

После дойде ред на развода. Отчуждението на единственото му дете. Погрешни инвестиционни решения. Погрешни решения дори в личния живот. Накрая и уволнението. Преди осем години. След което животът му просто спря.

Повечето приятели го изоставиха. Вината за това беше колкото тяхна, толкова и негова. Депресията му се задълбочи и той се затвори в себе си. Странното беше, че не посегна към алкохола или наркотиците. Може би защото никога не ги беше харесвал. Самосъжалението беше неговият опиат.

Том вдигна глава и огледа вътрешността на къщата.

Беше решил да умре тук, в дома на родителите си, подчинявайки се на някакъв мрачен порив. Дебел слой прах и миризмата на мухъл му напомняха, че тези стаи са необитаеми вече почти три години. През цялото това време беше плащал тока и водата и нищожните данъци, а от време на време викаше човек да окоси градината, за да не се оплакват съседите. На влизане забеляза, че черницата отпред се нуждае от подкастряне, а дървената ограда — от свежа боя. Не обичаше да идва тук. Най-вече заради призраците, които бяха твърде много.

Тръгна да обикаля стаите. В душата му се появиха спомени от по-щастливи времена. Бурканите със сладко, които майка му подреждаше по первазите, сега бяха в кухнята. Мисълта за нея го ободри, но не за дълго. Би трябвало да остави обяснително писмо. Да обвини някого или нещо. Но кого? Или какво? Никой няма да му повярва, ако напише истината. За съжаление можеше да обвинява единствено себе си, точно както преди осем години.

Дали някой щеше да поплаче за него? Дъщеря му със сигурност нямаше да го направи. Вече две години не беше разговаряла с него.