Стив Берри - Загадката Колумб

— На колене! — заповяда Де Торес, след като му отне оръжието.

Останалите двама моряци вдигнаха мечовете си. Пленникът се подчини.

— За толкова глупав ли ме вземаш? — обърна се към него Колумб.

— Адмирале… — Ниският мъж млъкна, подчинявайки се на властния му жест.

— Преди четири години ти ме върна в Испания с пранги на краката, като ме лиши от всичко, което по право ми принадлежеше. После обаче стана така, че то ми беше възстановено. — Колумб направи кратка пауза и продължи: — Само с няколко думи кралят и кралицата опростиха всичките ми предполагаеми грехове. Нима ме помислиха за невежа? — Ново колебание. — Очевидно да. И това беше най-голямата обида. Години наред се молех за пари, за да прекося океана. И години наред ми отказваха. Но след поредното писмо до короната изненадващо ми бяха отпуснати средства за тази експедиция, четвърта поред. Дадоха ми всичко, от което се нуждая, и аз веднага разбрах, че нещо не е наред.

Мечовете продължаваха да бляскат над главата на пленника. Нямаше къде да отиде.

— Ти си шпионин! — изръмжа Колумб. — Изпратили са те тук, за да докладваш всичко, което върша.

Видът на този глупак го отвращаваше. Той беше олицетворение на всички мъки и страдания, които беше принуден да изтърпи от ръцете на лъжливите испанци.

— Задай въпроса, който интересува благодетелите ти! — заповяда Колумб.

Мъжът мълчеше.

— Задай го! — повиши глас той. — Заповядвам ти!

— Кой си ти, че да ми заповядваш? — изгледа го шпионинът. — Ти дори не си християнин!

Колумб прие обидата с търпението, на което го беше научил животът. Но неговите сънародници съвсем не бяха толкова благоразположени.

— Тези хора също не са християни — посочи ги той.

Пленникът се изплю на земята.

— Задачата ти е да докладваш за всичко, което се случва по време на плаването, нали? Какво искат те? Сандъците, които домъкнахме до тук, или само златото?

— Ти не беше честен.

— Не съм бил честен, значи — засмя се адмиралът.

— Светата църква ще се погрижи да гориш в ада!

Едва в този момент Колумб осъзна, че човекът насреща му работи за Инквизицията. За най-големия му враг.

В душата му пламна пожарът на самосъхранението. В очите на Де Торес също проблесна тревога. Бе разбрал за този проблем още преди две години, когато напуснаха Испания. Дали нямат и други очи и уши? Инквизицията беше изгорила на клада хиляди хора и той дълбоко я ненавиждаше. Всичко, което щеше да приключи тук, беше направено с единствената надежда да попречи на злото.

Де Торес вече го беше предупредил, че няма да рискува да попадне в ръцете на инквизиторите след завръщането си в Европа. Решението му беше да се установи в Куба — един значително по-голям остров на север. Другите двама моряци с мечове в ръце, по-млади и по-нетърпеливи, също бяха решили да останат. Би трябвало и той да стори същото. Съзнаваше обаче, че колкото и да му се иска, мястото му не беше тук.

Той сведе очи към пленника.

— Англичаните и холандците ме наричат Кълъмбъс, французите — Колумб, португалците — Колом, а на испанците съм известен като Колон. Но нито едно от тези имена не е това, с което съм се родил. За твое нещастие ти никога няма да узнаеш истинското ми име, нито пък ще изпратиш доклад до своите покровители, които чакат в Испания.

Кимна и мечът на Де Торес потъна в гърдите на пленника. Светкавично, без време за реакция. Острието изскочи обратно със смразяващо кръвта съскане. Мъжът рухна по очи, земята наоколо почервеня от кръвта му.

Колумб се изплю върху трупа. Останалите го последваха. Искрено се надяваше това да е последната смърт, на която ставаше свидетел. Беше уморен да убива. Съвсем скоро щеше да се върне на кораба и да отпътува завинаги, а това означаваше, че касикът няма да има шанс да си отмъсти за шестимата мъртви туземци. Разбира се, гневът му щеше да се стовари върху други хора, но това не беше негова грижа. Всички те бяха врагове, които напълно заслужаваха да страдат.

Колумб се обърна и най-после започна да оглежда околността. Не пропусна нито един детайл от онова, което му бяха описали.

— Бог ни доведе на това място, адмирале — обади се Де Торес.

Старият му приятел беше прав. По всичко личеше, че нещата стоят точно така.

Бъди смел като леопард, лек като орел, бърз като сърна и силен като лъв, за да изпълниш волята на нашия Отец в небесата.

Мъдри думи.

— Да се помолим — обърна се към останалите той. — Нека това, което се случи днес, да остане дълго време в тайна.