Стив Берри - Парижка вендета

— Кои според теб са онези типове? — попита най-сетне той.

— Това е проблемът с оперативната работа, Сам — въздъхна Малоун. — Нищо не се знае със сигурност и човек е принуден да импровизира.

— Дали им помагат и други?

— За съжаление няма как да разберем в този хаос.

На кино и по телевизията героят винаги усеща опасността независимо от тълпата и отдалечеността на обекта си. Но в блъсканицата около тях това наистина нямаше как да стане, докато опасността не изскочеше буквално под носа им. Фодрел продължаваше да крачи напред. На стотина метра по-нататък пешеходната зона свършваше в оживения булевард „Сен Жермен“, по който фучаха коли, таксита и автобуси. Фодрел изчака смяната на светофара и тръгна да прекосява четирите платна на булеварда, заобиколен от тълпа забързани хора. Преследвачите му направиха същото.

— Хайде! — обади се Малоун.

Затичаха се към булеварда и хванаха светофара на жълто. Успяха да се доберат до отсрещната страна в мига, в който лавината от коли потегли с оглушителен вой.

— Беше доста рисковано — подхвърли Сам.

— Иначе щяхме да ги изпуснем.

Вътрешната страна на тротоара представляваше еднометрова каменна стена, която поддържаше ограда от ковано желязо. Хора с оживени лица крачеха в двете посоки.

Сезонът на празниците беше самотен за Сам, защото нямаше семейство. Последните пет години беше прекарвал Коледа сам, на плажовете на Флорида. Не познаваше родителите си. Беше израснал в института „Кук“ — едно доста претенциозно име за сиропиталище. Постъпи там като току-що проходило дете и го напусна малко след 18-ия си рожден ден.

— Имам ли избор? — попита той.

— Имаш — отвърна Норстръм.

— Откога? Тук никога не е имало нищо друго освен строги правила.

— Те са за децата, А сега ти си мъж и можеш да живееш както ти харесва.

— Значи мога да си тръгна? Довиждане, може би пак ще се видим.

— Не ни дължиш нищо, Сам.

Зарадва се, като го чу, защото нямаше какво да предложи.

— Изборът ти е прост — добави Норстръм. — Можеш да останеш и да се превърнеш в част от едно по-голямо семейство, можеш и да си тръгнеш.

Това не беше избор.

— Искам да си тръгна.

— И аз така си помислих.

— Благодарен съм ви за всичко, но трябва да вървя. Дойде ми до гуша от…

— Правила.

— Да. Дойде ми до гуша от правила.

Знаеше, че много от инструкторите и пазачите бяха израснали тук като сираци. Но едно от правилата им забраняваше да говорят за това. Той обаче вече беше решил да си тръгне и попита направо:

— Вие имахте ли право на избор?

— Да. Но моят избор беше друг.

Сам остана шокиран. Никога не беше предполагал, че по-възрастният мъж също е сирак.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Норстръм.

Стояха на зелената морава между те сгради. Той познаваше всеки сантиметър от тях, до последните детайли. Всеки бе длъжен да помага за поддръжката им. Още едно от омразните правила.

— Бъди внимателен, Сам. Мисли, преди да действаш. Светът навън не е гостоприемен като нас тук.

— За такива ли се мислите? Гостоприемни?

— Ние искрено се грижехме за теб — отвърна Норстръм, замълча за миг и добави: — Аз искрено се грижех за теб.

Никога през изминалите осемнайсет години не беше чувал подобно признание от този човек.

— Ти имаш свободолюбив дух, Сам. Това невинаги е лошо. Но наистина внимавай.

Усети искреността на човека, когото познаваше от толкова отдавна.

— Може би ще ти бъде по-лесно да спазваш правилата навън. Бог знае, че животът тук беше предизвикателство за теб.

— Може би ми е в кръвта.

Изрече тези думи с преднамерена лекота, но те само му напомниха, че няма родители, няма наследени качества. Всичко, което познаваше, бе тук, наоколо. А пред него стоеше единственият човек, който беше проявил някаква грижа за него. Протегна ръка — от уважение. Норстръм я стисна.

— През цялото време се надявах, че ще останеш — тихо промълви той. В очите му имаше тъга. — Желая ти всичко хубаво, Сам. Старай се да вършиш добрини.

И той се беше постарал.

Завърши с отличие колежа и в крайна сметка успя да постъпи в Сикрет Сървис. Понякога се питаше дали Норстръм още е жив. От последния им разговор бяха изтекли четиринайсет години. Не му се обади нито веднъж, защото не искаше да го разочарова. Надявах се, че ще останеш. Нямаше как да стане.