Стив Берри - Парижка вендета

Двамата с Малоун свърнаха в тясна пресечка. В дъното се виждаше още една ограда от ковано желязо. Поеха натам и стигнаха до ъгъла. Пред очите им се появи друга, по-висока стена с назъбен парапет на върха. В камъка беше забит метален прът с пъстро знаме, на което пишеше: Музей по средновековна история „Клуни“.

Сградата, която се издигаше отвъд стената, беше в готически стил, с остри кули и стръмен керемиден покрив, осеян с капандури. Фодрел изчезна във входа, следван от двамата непознати.

Малоун забърза натам.

— Какво правим? — попита Сам.

— Импровизираме.

Малоун беше наясно къде отиват. Музеят „Клуни“ се издигаше на мястото на римски дворец, от който бяха останали само руините на баните. Сегашната сграда била построена през XV век от един бенедиктински абат. През XIX век станала собственост на държавата и в нея изложили внушителна колекция от средновековни произведения на изкуството. Постепенно се превърнала в една от важните парижки забележителности, присъстваща във всички пътеводители. Той два пъти беше влизал тук и добре помнеше разположението на музейните помещения. Два етажа със свързани помежду си зали. Сравнително малки и доста тесни. Място, където не можеш да останеш незабелязан.

Влязоха във вътрешния двор и почти веднага видяха преследвачите на Фодрел, които се насочваха към главния вход на музея. В двора се мотаеха около трийсетина туристи, въоръжени с фотоапарати и камери.

Малоун се поколеба за миг, след което се насочи към същия вход. Сам го последва. Озоваха се в просторно, облицовано с камък преддверие. В единия му край имаше гардероб, а в другия се виждаха стълбите, които водеха към тоалетните. Двамата непознати си купиха билети и поеха нагоре по каменните стъпала към музейните зали. Малоун ги изчака да изчезнат през една тясна врата, след което се насочи към касата. Миг по-късно двамата със Сам изкачиха стълбите и се озоваха в претъпкан с туристи сувенирен магазин. Фодрел не се виждаше никъде, но двамата му преследвачи вече се насочваха към ниската и тясна врата вляво. Малоун зърна купчина безплатни брошури на английски, в които имаше архитектурен план на сградата. Взе една от тях и бързо я прегледа.

— Хенрик твърди, че имаш фотографска памет — подхвърли Сам. — Вярно ли е?

— По-скоро запомням детайлите — отвърна Малоун и пъхна брошурата в джоба си.

— Винаги ли си толкова прецизен?

— Едва ли.

Влязоха в една изложбена зала, осветена както от слънцето през матираните стъкла на прозорците, така и от няколко стратегически разположени прожектора, акцентиращи върху колекции от средновековен порцелан, стъкло и алабастър.

Фодрел и преследвачите му не бяха тук.

Отидоха в следващата зала за керамика. Тъкмо навреме, за да зърнат как двамата непознати я напускат през изхода в другия край. И в тази, както и в предишната, беше пълно с шумни посетители и блясък на светкавици. Според брошурата в джоба на Малоун следваха римските бани.

Насочиха се изхода, през който бяха изчезнали непознатите, и се озоваха в тесен коридор със сини стени, по които бяха окачени алабастрови плакети. След няколко метра се озоваха в просторно преддверие. Няколко каменни стъпала водеха надолу към фригидариума. Те обаче бяха преградени с пластмасова верига, а табелата пред тях съобщаваше, че помещението е затворено за реставрация. Отвъд внушителната готическа арка вдясно се виждаше ярко светена зала, в която бяха изложени фрагменти от каменни статуи. В средата й имаше подиум, пред който бяха наредени сгъваеми столове. Очевидно бе място за презентации, което преди години е било част от вътрешния двор.

Непознатите свърнаха вляво към вътрешността на музея. Сам и Малоун предпазливо ги последваха. Следващата зала се оказа на два етажа, осветени по естествен начин от остъкления таван, подпрян на грубо издялани каменни колони, високи почти петнайсет метра. Вероятно още един покрит вътрешен двор между сградите, в който бяха изложени произведения от слонова кост, отломки от капители и още статуи.

Фодрел не се виждаше никъде, но преследвачите му вече крачеха към следващата зала, до която се стигаше по няколко каменни стъпала.

— Тези ме преследват! — изкрещя пронизителен глас, нарушавайки почти библиотечната тишина наоколо.

Малоун проточи врат. До парапета на втория етаж се беше изправила някаква жена и сочеше с пръст към двойката, която вървеше по петите на Фодрел. Беше малко над трийсет, с късо подстригана кестенява коса, облечена в синята униформа на служителка в музея.