Стив Берри - Парижка вендета

— Какво толкова специално виждаш в тях?

— Искаш ли да ги погледнеш?

— Нима разполагаш с тях? — вдигна вежди Ашби.

— Само със снимките им. Има ли смисъл да пътувам чак до Корсика и да не направя снимки? Щракнах няколко по време на миналогодишното си проучване.

Той спря поглед на чипото носле и извитите вежди, а после го премести върху съблазнителната извивка на гърдите й. Желаеше я. Но първо работата.

— Ти ми носиш златни кюлчета, затова и аз ще ти подаря нещо — подхвърли Каролайн и му подаде преснимано писмо в размер на една страница. — Да забелязваш нещо?

Ашби сведе очи към нечетливия почерк.

— Не забравяй, че почеркът на Наполеон е бил ужасен и Сен Дьони е преписвал всичко, излязло изпод перото му. Това е било известно на всички жители на Света Елена. Тук обаче се натъкваме на абсолютно нечетлив текст, който аз сравних с няколко писма, несъмнено написани от Сен Дьони.

Той долови палавите искрици в очите й.

— Написал го е лично Наполеон — обяви Каролайн.

— Важно ли е това?

— Без съмнение. Той е написал тези думи без намесата на Сен Дьони. Което им придава особено значение — много по-голямо, отколкото смятах доскоро.

Той продължаваше да разглежда писмото.

— Какво пише в него? Френският ми е доста по-слаб от твоя.

— Писмото е лично. Наполеон пише за горещата обич към сина си. Любопитните англичани не видели нищо нередно в него и го пуснали.

Той си позволи слаба усмивка, която миг по-късно се превърна в смях.

— Защо не обясниш за какво става въпрос, за да си гледаме и другата работа?

Тя издърпа писмото от ръцете му и го сложи на масата, взе линийката и я постави хоризонтално под един от редовете.

— Ето, виждаш ли? С линийката се вижда много ясно.

И той видя. Няколко букви бяха изписани по-високо от останалите. С мъничко, но съвсем ясно.

— Това е код — поясни Каролайн. — Англичаните на Света Елена изобщо не са го забелязали. Аз обърнах внимание на тези писма веднага след като научих, че Наполеон ги е написал собственоръчно и ги е предал на абата. Само това съдържа повдигнати букви.

— Какво означават те?

— Psaume trente.

Това той можеше да си преведе: Псалм трийсети. Но все още не разбираше значението му.

— Съвсем конкретна препратка — поясни тя и разтвори Библията, която лежеше на масата. — Наклони ухо към мене, побързай да ме избавиш. Бъди ми каменна твърдина, дом за прибежище, за да ме спасиш. Защото Ти си моя каменна планина и моя отрада; заради Твоето име води ме и ме оправяй. — Вдигна очи от текста. — Това отговаря съвсем точно на заточението на Наполеон. Слушай по-нататък. — Изнури се от скръб животът ми, и годините ми — от въздишки; от моите грехове изнемощя силата ми, и костите ми изсъхнаха. От всичките ми врагове станах за укор дори пред моите съседи и плашило за моите познати; които ме видят на улицата, бягат от мене. Забравен съм в сърцата като мъртъв.

— Жалбата на един победен човек — отбеляза Ашби.

— Когато е писал това писмо, той е съзнавал, че краят е близо.

Очите му се прехвърлиха на копието от завещанието, което лежеше на масата.

— Значи той оставил книгите на Сен Дьони със заръката да ги пази, докато синът му навърши шестнайсет. После изрично споменал една от тях и изпратил кодирано писмо, в което се самосъжалява.

— Ключът е в книгата за Меровингите — каза Каролайн.

— Трябва да я открием — кимна той.

Тя пристъпи към него, обви с ръце шията му и го целуна.

— Време е да обърнеш внимание на любовницата си.

Той понечи да каже нещо, но тя опря пръст в устните му.

— После ще ти кажа къде се намира тя.

Париж

Сам не можеше да повярва, че двамата непознати наистина следят Джими Фодрел. Нападките на Малоун преди малко бяха напълно основателни. Чудеше се дали началниците му в Сикрет Сървис имаха подобно мнение и за него? Никога не бе толкова краен, нито бе проявявал подобна параноя, макар че и той споделяше принципите на Фодрел и не се подчиняваше на началниците си. Но това си беше в характера му — подчинението на правилата просто не беше за него.

Двамата с Малоун продължаваха да крачат из тесните улички, пълни с хора, облечени в пуловери и дебели палта. Ресторантьорите пренебрегваха студа и се опитваха да рекламират менюто си направо на тротоарите. Сам поглъщаше миризмите, шумотевицата и оживеното движение, борейки се с хипнотичния им ефект.