Стив Берри - Парижка вендета

— Какво ще правим? — прошепна в ухото му Меган.

Беше крайно време да прекрати партньорството си с тази жена. Обърна се и й махна с ръка да го последва навън. След няколко крачки под дъжда отново се озоваха под навеса, който им беше послужил за прикритие. Зад него се виждаха някакви гишета, вероятно за продажба на входни билети.

— Искам веднага да напуснеш това място! — отсече категорично той и я хвана за ръката.

— Не си чак толкова твърд, колкото искаш да изглеждаш, старче! — моментално реагира тя. — Ще се оправя и сама!

— Не е нужно да се забъркваш.

— Нима ще убиеш жената и другия мъж?

— Ако се наложи.

— Напълно си се побъркал! — поклати глава тя.

— Точно така, побъркал съм се. А сега изчезвай!

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Нещата се развиваха странно, като в хипнотичен транс. Един разумен и рационален живот беше на път да потъне в талазите на непоносимата мъка. Колко заместители на щастието беше изпробвал след смъртта на Кай? Работа, политика, филантропия? Изгубени души като Котън и Сам? Нито един от тях не беше успял да потисне ярките пламъци на гнева, които бушуваха в душата му. Но това беше негова битка. Не му трябваше чужда помощ.

— Не искам да ме убият — промълви най-сетне Меган с някакъв скрит упрек в гласа.

— В такъв случай си тръгвай — отвърна Торвалдсен и й подхвърли мобилния си телефон. — Вече няма да ми трябваш.

Обърна се и понечи да тръгне към църквата.

— Старче! — повика го тя.

Той спря, но не се обърна.

— Пази се, моля те!

В тихия й глас се долови искрена загриженост.

— Ти също — отвърна той и излезе под дъжда.

Малоун се промъкна между тежките букови крила на портала на църквата „Сен Андре“. Типичен парижки храм с високи фронтони и апсиди, крепени отвън с помощта на подпорни каменни арки. Готическо съвършенство от най-чист вид.

Дървените скамейки от двете страни на централната пътека бяха запълнени от посетители. Въздухът беше хладен въпреки включеното отопление. Повечето хора бяха с палта. Мнозина носеха раници, чанти и пазарски торбички. Това означаваше, че задачата му да открие евентуална бомба или друго оръжие става хилядократно по-трудна.

Той се плъзна с небрежна крачка встрани от тълпата. Вътрешността на храма беше изпълнена с многобройни, потънали в сянка ниши. Освен че поддържаха покрива, високите колони предлагаха удобно прикритие за евентуалния атентатор.

Малоун стискаше пистолета в джоба си, готов за мигновена реакция. Но срещу какво? Телефонът му започна да вибрира. Той се оттегли зад близката колона и го включи.

— Тук службата свърши и хората се разотиват — съобщи Стефани.

Отново го обзе чувството, което го стисна за гърлото още с влизането в храма.

— Тръгвай насам — прошепна в отговор той.

Ашби се насочи към главния олтар. Бяха проникнали през една от страничните врати на базиликата, в непосредствена близост до вътрешното стълбище, което започваше от криптата и свършваше над олтара. Централното пространство беше запълнено с дълги редици дървени столове, стигащи чак до главния вход. Северната стена беше заета от огромен прозорец розетка, потъмнял от настъпващия здрач. Между местата за богомолците и стените бяха разположени многобройни саркофази, облицовани с мраморни плочи. Паметниците и статуите описваха почти пълен кръг около нефа.

— Желанието на Наполеон е било съкровището да стигне до сина му — започна с треперещ глас Каролайн. — То било скрито много добре, за да е достъпно единствено за хората, които императорът е избрал.

— Така би постъпил всеки човек с голяма власт — кимна Лайън.

Дъждовните капки звучно барабаняха по медния покрив.

— След петгодишно изгнание той разбрал, че умира и никога няма да се върне във Франция — продължи младата жена. — Затова направил опит да съобщи местонахождението на сина си.

— Чрез книгата, която онази американка ти предаде в Лондон? — попита Лайън, обръщайки се към Ашби.

Той кимна.

— Нали я беше получил от Ларок? — изненадано вдигна глава Каролайн.

— Излъгал те е — сухо поясни Лайън. — Но това вече няма значение. С какво е толкова важна тази книга?

— В нея има закодирано послание.

Предлага информацията си твърде бързо, помисли си Ашби, но нямаше как да я спре.

— Мисля, че успях да дешифрирам последното послание на Наполеон — добави Каролайн.

— Разкажи ми — рече Лайън.

Сам видя как Торвалдсен обърна гръб на Меган, а тя изскочи под дъжда и се затича към мястото, на което беше заел позиция — под една от носещите колони на външната стена. Притисна гръб към влажния камък и зачака. Нервите му бяха толкова опънати, че изобщо не усещаше студа.