Стив Берри - Парижка вендета

Меган изскочи иззад ъгъла.

— Къде си тръгнала? — тихо попита той.

Тя ахна от изненада.

— По дяволите, Сам! Уплаши ме до смърт.

— Какво става?

— Приятелят ти се готви да направи голяма глупост!

Той беше на същото мнение.

— Какво беше онова тракане?

— Ашби разби портала в компанията на още двама души.

Сам пожела да научи повече за придружителите на англичанина. Не познаваше описаната от Меган жена, но мъжът явно бе онзи от туристическото корабче. Питър Лайън. Трябваше незабавно да се свърже със Стефани. Бръкна в джоба си за телефона.

— В тези машинки са монтирани проследяващи устройства — посочи апаратчето Меган. — Вероятно вече знаят къде се намираш.

Едва ли, помисли си той. Стефани и Малоун са заети с новите машинации на Лайън, докато той самият беше изпратен да се грижи за Торвалдсен, а не да се изправи срещу издирван терорист.

Пътуването дотук му беше отнело двайсет минути с метро. Значи се намираше далеч от центъра на Париж, в някакво почти безлюдно и удавено от дъжда предградие.

Това беше проблемът, с който трябваше да се справи. Сам, никога не забравяй, че глупостта може да те убие. Норстръм, Бог да го благослови, беше прав. Но Хенрик се нуждаеше от помощта му.

Сам пусна телефона обратно в джоба си.

— Нали не си намислил да влизаш вътре? — сякаш отгатна мислите му Меган.

— Трябва — поклати глава той, въпреки че осъзна колко глупаво звучи тази дума.

— Значи отново ще повториш онова, което направи на Айфеловата кула? — втренчено го погледна тя. — Качи се горе въпреки опасността да загинеш с всички останали?

— Нещо такова.

— Старецът иска да убие Ашби, Сам. Нищо не може да го спре.

— Аз мога.

— Господи — въздъхна тя. — Аз те харесвам, Сам. Наистина те харесвам. Но в момента се държиш абсолютно безумно!

Тя стоеше под дъжда с разкривено от емоции лице. В съзнанието му бавно изплува спомена за снощната им целувка под земята. Между тях имаше нещо. Връзка, привличане… Но в очите й се четеше друго.

— Не мога! — изхлипа тя, обърна се и побягна.

Торвалдсен търпеливо изчакваше подходящия момент. Ашби и спътниците му не се виждаха никъде в огромното тъмно помещение. Мракът навън беше не по-малко плътен и това му позволи да се прокрадне незабелязано във вътрешността на храма.

Една странична врата в южния край се отвори и той светкавично потърси укритие зад някаква пищно украсен саркофаг с триумфална арка, под която се виждаха две фигури от потъмнял мрамор. И двете лежаха с изпънати ръце и крака като каменни трупове. Бронзовата табела отпред информираше, че саркофагът е изработен през XVI век и в него са положени телата на крал Франсоа I и съпругата му.

Откъм високите готически колони в другия край долетяха гласове. На слабата светлина се очертаваха още няколко гроба и дървени, акуратно подредени скамейки. Гласовете долитаха до него отдалеч и бързо заглъхваха. Слухът му вече не беше както някога, а и трополенето на дъжда върху покрива пречеше.

Трябваше да се придвижи по-наблизо. Напусна скривалището си и пропълзя към следващия паметник, изобразяващ изящна женска фигура, малко по-дребна от предишните. Топъл въздух го лъхна от близката решетка на пода. От подгизналото му палто капеше дъждовна вода. Той извади пистолета от джоба му и внимателно си съблече палтото. Промъкна се към следващата колона, която разделяше южния трансепт от нефа, като внимаваше да не разбута столовете. Едно скърцане беше достатъчно, за да ликвидира предимството му.

Ашби слушаше треперещия глас на Каролайн, която, преодолявайки страха, разказваше на Лайън какво беше открила.

— Римските цифри представляват скрито послание — извади лист хартия от джоба си тя. — Това е шифър, наречен „Възелът на маврите“. Корсиканците са го заимствали от арабските пирати, които опустошавали бреговете на острова.

Лайън дръпна листа от ръцете й.

— Обикновено цифрите указват страница, ред и дума от някакъв документ — поясни Каролайн. — Изпращачът и получателят разполагат с един и същи текст. Дешифрирането на посланието от някой друг е почти невъзможно, защото само те двамата знаят заглавието на книгата, която използват.

— Но ти си успяла — отбеляза Лайън.

— Наполеон изпратил цифрите на сина си през 1821 година. Тогава момчето било едва десетгодишно. Императорът му завещал четиристотин книги от личната си библиотека, като само една от тях е спомената със заглавието си. Но момчето трябвало да ги получи чак след като навърши шестнайсет. Шифърът е малко странен, защото съдържа само две групи цифри. Това означава, че те сочат единствено страница и ред. За да го разкодира момчето — или по-скоро майка му, на която фактически пише Наполеон, — трябвало да знае заглавието на използвания текст. Той не може да бъде от самото завещание, защото майка и син не знаели за съществуването му. По онова време Наполеон бил все още жив.