Стив Берри - Парижка вендета

— Ще му мине — обади се тя. — Сега не е време да щадим чувствата му. Знаеш какви са правилата. Задачата трябва да бъде изпълнена.

— Той ми е приятел — поклати глава Малоун. — Освен това мразя правилата.

— В момента му помагаш.

— Но той вижда нещата по друг начин.

Дъждът увеличи уличните задръствания. Очите му машинално опипваха балконите и фасадите на околните сгради, които чезнеха нагоре в сивото небе. Минаха покрай няколко антикварни книжарници с отрупани с книги и плакати витрини. Това го накара да помисли за собствения си бизнес. Същият, който беше купил от Торвалдсен. Неговият хазяин, а после и близък приятел. Спомни си за редовните им срещи в четвъртък вечер в Копенхаген, за многобройните си посещения в Кристиангаде, за авантюрите, които бяха преживели. Бяха прекарали много време заедно.

— Сам ще има май твърде много работа — промърмори той.

Дългата колона от таксита беше доказателство, че наближават гарата. Лайън ги беше инструктирал да се обадят в момента, в който се приближат към нея. Стефани извади телефона си и набра номера.

Сам излезе от станцията на метрото и закрачи, криейки се от дъжда под козирките на сградите. Целта му беше площад „Жан Жорес“. Вляво се виждаше базиликата „Сен Дьони“, чиято средновековна естетическа хармония бе нарушена от липсата на втора камбанария. Той беше избрал метрото, за да избегне оживения трафик на празничния следобед. Очите му пробягаха по пустия площад, опитвайки се да открият Торвалдсен. Жълтеникавата светлина на уличните лампи се отразяваше в мокрия паваж.

Дали е влязъл в църквата?

Потърси информация от млада двойка, която бързаше към станцията на метрото. От нея научи, че базиликата е затворена за ремонт още от лятото. Доказателство за това беше скелето, опасващо фасадата й.

Миг по-късно зърна Торвалдсен и Меган, които стояха близо до фургон на шейсет метра от него, и забърза към тях.

Вдигнал яката на палтото си, Ашби крачеше по безлюдната улица редом с Каролайн и Лайън. Над града се спускаше сивото наметало на дъждовните облаци. Дотук бяха стигнали с помощта на моторницата, която ги стовари на малък бетонен кей под магистралата непосредствено след завоя на Сена. Бяха на няколко пресечки от базиликата „Сен Дьони“. Студеният дъжд се усилваше.

Подминаха колонадата пред входа на Музея на изкуствата и историята. Лайън им направи знак да се скрият под козирката. Миг по-късно телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша известно време и се разпореди:

— Тръгнете на север по булевард „Мажента“ и завийте на изток по булевард „Рошешоар“. Обадете се пак, когато стигнете до площад „Клиши“.

След тези думи изключи телефона.

Каролайн продължаваше да потръпва от ужас. Дали няма да се поддаде на паниката и да побегне, запита се Ашби. Би било глупаво, защото Лайън нямаше да се поколебае да я застреля независимо от желанието му да намери съкровището. Единственото разумно поведение беше изчакването с надеждата за някаква грешка от страна на похитителя. Ако такава не се случи, ще трябва да измисли нещо друго. Може би да предложи банка, чрез която да се перат пари и където не задават въпроси.

Но за това щеше да мисли, когато му дойде времето. В момента просто се надяваше, че Каролайн има отговор на въпросите, които щеше да й зададе Лайън.

Торвалдсен и Меган поеха по покритата с чакъл пътека покрай северната част на базиликата.

— От другата страна се намира някогашното абатство, което е построено доста по-късно от храма — поясни Меган. — Някъде през деветнайсети век, макар че някои негови части са по-стари. В момента е колеж. Именно то подхранва легендите, които се носят за това място. Една от тях гласи, че след като бил обезглавен на Монмартър, евангелистът Сен Дьони, първи епископ на Париж, просто станал и тръгнал, носейки главата си в ръце. Погребан е от една светица там, където е паднал. На мястото било построено абатството, което постепенно се превърнало в това чудовище… — Ръката й посочи базиликата.

Единствената мисъл на Торвалдсен беше как да проникнат във вътрешността на храма. Трите портала на северната фасада бяха залостени отвън с дебели метални пръти. Пред тях се появи полукръгла каменна пристройка с прозорци с витражи, която би трябвало да е вътрешната галерия. Дъждът продължаваше да вали. Трябваше им подслон.

— Нека погледнем какво има зад ъгъла — каза той.

Ашби гледаше базиликата с нескрито възхищение, смятайки я за истинско чудо на архитектурата и инженерната мисъл. В момента крачеха по посипана с чакъл пътека край южната стена. Бяха успели да проникнат вътре през отвор във временната ограда.