Стив Берри - Парижка вендета

— Напротив, подцених теб. Но тази грешка няма да се повтори.

— Не е нужно да ни убивате! — обади се на пресекулки Каролайн.

— Зависи единствено от желанието ви за сътрудничество.

— А какво ще ти попречи да ни убиеш, след като получиш сътрудничеството ни? — попита Ашби.

Лайън приличаше на гросмайстор, който очаква хода на противника си и знае какъв ще бъде неговият.

— Абсолютно нищо — отговори той. — Но за ваше нещастие нямате никакъв друг избор.

Хенрик слезе от таксито и вдигна глава към самотната камбанария на базиликата „Сен Дьони“. Липсата на нейния близнак се отразяваше на цялата архитектура и църквата приличаше на инвалид, лишен от протеза.

— Другата камбанария е била опожарена през деветнайсети век, ударена от мълния — поясни Меган. — Така и не я възстановили.

По пътя насам му беше разказала всичко, което знаеше за това място, където векове наред са били погребвани френските крале. Построен през XII век, петдесет години преди „Нотър Дам“, този храм се беше превърнал в национална светиня и пръв представител на готическата архитектура. Голяма част от гробовете били унищожени по време на Френската революция, но повечето били възстановени и днес са собственост на държавата.

Строително скеле обвиваше две от външните стени на базиликата, а главният вход беше затворен от временна бариера, край която се виждаха два фургона.

— Май ремонтират нещо — отбеляза Торвалдсен.

— В този град вечно ремонтират нещо.

Той вдигна глава към небето. Слънцето се беше скрило зад стоманеносиви облаци, температурата падаше. Наближаваше буря.

Кварталът се намираше на десетина километра от Париж. Пресичаше го Сена и един изкуствен канал. Беше нещо като промишлена зона с много складове и производствени предприятия.

Започна да се спуска мъгла, павираният площад пред църквата бързо се опразваше.

— Времето се разваля — отбеляза Меган, оглеждайки се наоколо. — Това е работнически район, туристите рядко се отбиват тук. По тази причина „Сен Дьони“ не е толкова известна, но по мое мнение тя е по-интересна от „Нотър Дам“.

Торвалдсен се интересуваше от историята само дотолкова, доколкото тя имаше връзка с издирването на Ашби. Професор Мурад му беше разказал какво е успял да дешифрира. То със сигурност беше известно и на Ашби, тъй като Каролайн Дод беше не по-малко опитен експерт.

Мъглата се превърна в ситен дъждец.

— Какво ще правим? — попита Меган. — Базиликата е затворена.

Къде се губи Мурад? Още преди час се беше обадил, че тръгва насам.

Торвалдсен посегна към телефона си, но в същия момент той звънна. Вместо името на Мурад върху дисплея се изписа името на Котън Малоун. Той натисна бутона за връзка.

— Искам да ме изслушаш, Хенрик — рече Малоун.

— Защо трябва да го правя?

— Защото се опитвам да ти помогна.

— Правиш го по доста странен начин. Като предаваш книгата на Стефани, ти всъщност помагаш на Ашби.

— Знаеш, че не е така.

— Не, не знам.

Изрече тези думи на висок глас, стряскайки Меган. Направи върховни усилия да запази спокойствие.

— Знам, че й даде онази книга, а после се качи на корабчето с Ашби, за да изпълниш задачата на бившата си шефка. Това нямаше нищо общо с мен, Котън!

— Хенрик, позволи ни да си свършим работата.

— Мислех те за приятел, Котън. Дори нещо повече — за най-добрия ми приятел. Винаги съм бил на твоя страна, винаги съм бил готов да ти помогна. Чувствах се задължен… — Гласът му пресекна от наплива на емоциите. — Заради Кай. Ти беше там и спря убийците му. Възхищавах се от теб, уважавах те. Преди две години дойдох в Атланта, за да ти благодаря, и бях сигурен, че съм намерил добър приятел… Но ти не постъпи като приятел, а ме предаде.

— Постъпих така, както трябваше.

Торвалдсен не искаше да слуша оправдания.

— Имаш ли да ми кажеш нещо друго? — рязко попита той.

— Мурад няма да дойде.

Датчанинът посърна от новия удар.

— Налага се да откриеш сам онова, което търсиш в „Сен Дьони“ — добави Малоун.

— Сбогом, Котън — успя да се овладее датчанинът. — Това беше последният ни разговор.

Линията прекъсна.

Малоун затвори очи. Това беше последният ни разговор . Хладните думи на приятеля му го пронизаха като нож. Човек като Хенрик Торвалдсен никога не говореше празни приказки. А той току-що беше изгубил верен приятел.

Стефани мълчаливо го наблюдаваше от съседната седалка. Отдалечаваха се от „Нотър Дам“ към Гар дю Hop, следвайки току-що получените инструкции на Лайън. Ситни дъждовни капчици покриваха предното стъкло.