Стив Берри - Парижка вендета

— Не, ти ще дойдеш с мен.

Тъй като бе очаквал този отговор, Торвалдсен отново плъзна ръка към пистолета в джоба си.

— Какво, ще ме застреляш ли? — спокойно попита Стефани.

— Не ти препоръчвам да ме притискаш — отвърна той. — В момента със сигурност ти приличам на покорен участник в собственото си унижение, но това си е мой проблем, Стефани. Уверявам те, че възнамерявам да довърша онова, което съм започнал.

Тя не отговори.

— Намери ни такси! — заповяда Торвалдсен, обръщайки се към Меган.

Тя изтича до края на моста и вдигна ръка пред първото такси, което мина по булеварда. Стефани продължаваше да мълчи, но твърдостта остана в очите й. Но там имаше и още нещо, което Торвалдсен усети безпогрешно. Тази жена не възнамеряваше да го спре.

Той действаше импулсивно — по-скоро панически, отколкото с някакъв план, а тя очевидно му симпатизираше. Разумна и опитна, тя не можеше да му помогне, но сърцето не й позволяваше да му попречи.

— Хайде, върви — промълви тя.

Торвалдсен се обърна и закуцука към таксито. Озовал се вътре, той се извърна към Меган и протегна ръка.

— Джиесемът ти!

Тя му го подаде. Той свали прозореца и го изхвърли навън.

Ашби беше парализиран от ужас. Моторницата летеше на пълни обороти, пробивайки си път сред другите корабчета, които се движеха в обратна посока.

Нещата се бяха развили прекалено бързо. Димът го беше обвил внезапно, докато разговаряше с Питър Лайън. В ръката на мъжа със зеленото палто проблесна пистолет. Кой е той? Човек на американците?

— Ти си голям глупак! — извика мъжът.

— Кой сте вие?

Пистолетът се насочи в гърдите му. Над него блеснаха кехлибарените очи.

— Аз съм човекът, на когото дължиш голяма сума пари!

Малоун отстрани от лицето си последните остатъци от косми и лепило, а после ловко свали контактните лещи в кехлибарен цвят.

Хората бързо се изнизваха от туристическото корабче, което беше спряло на най-близкия кей. Малоун и Сам слязоха последни и се изкачиха по каменните стъпала към улицата, където ги чакаше Стефани.

— Какъв беше този маскарад? — остро попита тя.

— Получи се страхотна бъркотия, нали? — промърмори той.

Сам смутено местеше очи от единия към другия.

— Трябваше да притиснем Ашби. Реших да му се обадя и да поискам среща, представяйки се за Питър Лайън.

— А тази дегизировка?

— Французите ни помогнаха. Хора от тяхното разузнаване доведоха гримьор. Снабдиха ме и със записващо устройство, което да регистрира признанията му. Но Питър Лайън е имал други намерения.

— Той ли беше? — стреснато го изгледа Сам. — Човекът със зеленото палто? И конската опашка?

Малоун кимна.

— По всяка вероятност и той иска Ашби. Димката беше нелошо хрумване.

— Хенрик беше тук — информира го Стефани.

— Много ли е ядосан?

— Той е наранен, Котън, което замъглява разума му.

Отдавна искаше да поговори с приятеля си, но все не му оставаше време. Измъкна мобилния си телефон, който беше изключил, преди да се качи на борда. Хенрик го беше търсил още няколко пъти, но имаше и още един познат номер. Доктор Жозеф Мурад. Натисна бутона за бързо набиране и професорът вдигна още на първото позвъняване.

— Успях — съобщи той. — Разкрих всичко.

— Установихте ли мястото?

— Мисля, че да.

— Свързахте ли се с Хенрик?

— Току-що. Вие си бяхте изключили телефона и затова набрах него. Настоява да се срещнем.

— Не бива, професоре. Кажете ми къде е срещата, аз ще се оправя с него.

Ашби беше свален на брега близо до остров Сен Жермен, южно от стария градски център. Вече беше разбрал, че този тип с пистолет в ръка е истинският Питър Лайън, а онзи на корабчето вероятно е бил американски агент. Горе на улицата ги чакаше кола. Лайън вдигна ръка и от колата излязоха двама мъже. Единият отвори задната врата и издърпа Каролайн.

— Любимият ти мистър Гилдхол няма да се присъедини към нас — изръмжа Лайън. — Страхувам се, че има много дълъг ангажимент.

Ашби разбра какво означават тези думи.

— Не беше нужно да го убиваш — поклати глава той.

— Напротив — засмя се Лайън. — Беше единствената възможност.

Положението ставаше отчаяно. За да пипне Каролайн и Гилдхол, Лайън очевидно беше следил всяка негова стъпка. Красивото лице на любовницата му беше разкривено от страх. И неговото сърце беше свито.

— Реших, че ще се нуждаеш от близостта на мис Дод — прошепна в ухото му Лайън и го поведе нагоре. — Което е единствената причина да е още жива. Предлагам ти да не пропилееш шанса, който й дадох.