Шила Бьорлинд - Прилив

- Чакай ме в колата - каза той.

Обходи района. С малка прозрачна папка в ръка. В нея имаше две снимки - на жертвата от Нордкостер и на Дан Нилсон.

Или Нилс Венд.

Обходът приключи бързо. В едната посока, после обратно в другата. Никакви барове. Два ресторанта малко по-нагоре по възвишението, затворени. Две-три хотелчета и плаж. След като отиде дотам и се върна, без да срещне жива душа, той слезе на брега. Там видя две момченца, които си играеха на варани - ходеха на четири крака по пясъка и издаваха странни пискливи звуци. Абас знаеше, че момченцата имат големи очи и големи уши, когато поискат, поне той имаше като малък. Помагаха му да оцелее в марсилските гета. Той седна до момчетата и им показа снимката на Дан Нилсон.

- Големия швед! - каза веднага едното момче.

- Знаете ли къде живее Големия швед?

- Да.

Слънцето си легна бързо в океана и обви Мал Паис в тъмнина. Ако момчетата не бяха с него, не би открил ниската дървена сграда сред дърветата.

Сега това не беше проблем.

- Ето!

Абас погледна към красивата дървена къща.

- Тук ли живее Големия швед?

- Да. Но сега го няма.

- Знам. Заминал е за Швеция.

- Кой си ти?

- Негов братовчед. Помоли ме да му донеса някои неща, които е забравил.

Мануел Гарсия бе последвал Абас и момчетата с колата. Сега слезе от нея и приближи до тях.

- Това ли е къщата му?

- Да. Ела.

Абас даде на момчетата по сто колона и им благодари за помощта. Те не помръднаха.

- Отивайте си вече.

Момчетата останаха там, където бяха. Абас им даде по още сто колона. Те му благодариха и изчезнаха на бегом. Абас и Гарсия влязоха през портата и тръгнаха към къщата. Абас предположи, че е заключена. Беше. Погледна към Гарсия.

- Забравих си картата в колата - подсмихна се Гарсия. Такива ли бяха правилата? Няма проблем. Върна се в колата и почака минута-две. Видя в къщата да светва лампа и се върна. Абас отвори входната врата - отвътре. Беше успял да откърти малък прозорец отзад. Спускащата се бързо тъмнина осигуряваше достатъчно прикритие за подобен взлом. А и животните вече огласяха нощта. С всевъзможни викове. Изтръгващи се от гърлата на птици, маймуни и други примати, неизвестни на Абас. Сухата тишина отпреди час се бе превърнала във влажна тропическа какофония.

- Какво търсиш? - попита Гарсия.

- Документи.

Гарсия запали цигара и седна във фотьойл.

След малко запали още една цигара.

После още една.

Абас изпипваше работата си педантично. Сантиметър по сантиметър претърси къщата на шведа. Не пропусна каменната плочка под двойното легло. Където имаше пистолет. Остави го на мястото му.

Пистолетите не влизаха в инструментариума му.

Когато пакетът цигари се изпразни, а Абас обикаляше за трети път кухнята, Гарсия стана.

- Ще отида да купя цигари. Искаш ли нещо?

- Не.

Гарсия излезе през портата, качи се в колата и потегли. Напусна Мал Паис, повлякъл шлейф от прахоляк след себе си, и пое към Санта Тереза. Когато прахът се слегна, тъмен ван се появи откъм тесен черен път, спускащ се към морето. После спря между дърветата. Трима мъже излязоха от него.

Грамадни мъже.

Лигите на стокхолмските наркодилъри биха потекли при вида им.

Скрити от мрака, те тръгнаха към градината на Големия швед. Погледнаха към къщата, където светеше. Единият извади мобилен телефон и засне мъжа, който се движеше вътре.

Другите двама заобиколиха отзад.

Абас седеше на бамбуков стол в дневната. Не беше открил нищо ценно. Нищо, което да помогне на Мете. Никакви документи, никакви писма. Никаква връзка с убийството на Нилс Венд в Стокхолм. И нищо, свързано е жертвата от Нордкостер, както Стилтон се надяваше. Къщата беше чиста, като изключим пистолета под леглото. Абас се облегна назад и затвори очи. Дългият полет го бе изтощил - физически. Умствено се намираше в мантрата си - неговият начин да се презареди и съсредоточи. Затова не долови стъпките, които се вмъкнаха безшумно през задната врата - входа, използван от самия него. В следващата секунда усети. Стана пъргаво от стола и като сянка се плъзна към спалнята. Стъпките приближиха. Гарсия? Толкова бързо? Чу ги да влизат в стаята, където току-що бе седял. Двама? Така изглеждаше. После отново настъпи тишина. Знаеха ли, че е тук? Вероятно. Лампите в къщата светеха. Видели са го отвън. Абас се залепи до дървената стена. Възможно беше да са съседите. Забелязали са светлината и са се почудили какво става. Или съвсем други хора. Със съвсем различна цел. Защо не се чува нищо, запита се Абас. Новодошлите знаеха, че е някъде в къщата, а в нея нямаше много места, където би могъл да бъде. Малката кухня се виждаше изцяло от дневната. Явно не беше там. Сигурно се бяха досетили, че е там, където е. Тук. Дишаше възможно най-тихо. Защо не влизат? Да чака ли? В крайна сметка взе решение и застана в рамката на вратата. Двамина брутално мускулести мъже със също толкова брутални пистолети стояха на два метра от него, насочили дулата си към тялото му. Спокойни.