Шила Бьорлинд - Прилив

Сякаш се натрупват, когато се пенсионираш.

Той се отдаваше предпазливо на тази тъга.

И понякога си позволяваше по няколко глътки, без Мете да разбере. По-рядко сега, през последните години. За да се свърже с онова, което Абас търсеше в суфизма. Онова, което е зад ъгъла.

И никога не греши.

В особено хубави нощи пееше дуети със себе си.

Тогава Керуак пропълзяваше в пукнатината.

Когато ненадейно се озова пред голямата дървена порта и натисна звънеца, Оливия все още не знаеше защо е тук.

Просто беше тук.

- Здрасти! - каза Мортен.

Отвори й вратата, облечен в дрехи „Маджонг“ - стил, неразпознаваем за момиче от поколението на Оливия. Отглас от шейсетте в Швеция. Унисекс, велур. Оранжево, червено и по малко от всичко останало, обгърнало свободно обилната талия на Мортен. В ръката му имаше чиния, изработена от Мете на грънчарското й колело.

- Здрасти. Аз... Тук ли е Мете?

- Не. Ще се примириш ли с мен? Влизай!

Мортен изчезна вътре и Оливия го последва. Този път никой не бе заточен на горните етажи. Къщата гъмжеше от деца и внуци. Едно от децата - Янис - живееше в по-малка съседна къща със съпруга и единственото си дете, но смяташе дома на родителите си за свой дом. Две други деца - може би внуци, предположи Оливия - лудееха наоколо в специално ушити костюми и стреляха с водни пистолети. Мортен махна бързо на Оливия да влезе през врата в края на коридора. Докато стигне, тя се размина на косъм с няколко водни струи. Мортен затвори вратата след нея.

- Шумничко е тук - усмихна се той.

- Винаги ли е така?

- Шумничко?

- Да. Искам да кажа, винаги ли има толкова много хора?

- Винаги. Имаме пет деца и девет внуци. Плюс Елен.

- Коя е тя?

- Майка ми. На деветдесет и две е и живее на тавана. Тъкмо й приготвих тортелини. Ела!

Мортен поведе Оливия по доста извито стълбище чак до върха на къщата.

- Обзаведохме й стая тук.

Мортен отвори вратата към светла и красива стаичка, мебелирана с вкус. Съвсем различна от обстановката на долните етажи. Бяло желязно легло, масичка и люлеещ се стол. В него седеше много стара жена с тебеширенобяла коса, съсредоточена върху тъничко плетиво, виещо се на няколко метра по пода.

Елен.

Оливия погледна дългото и тънко плетиво.

- Мисли, че плете поема - прошепна Мортен. - Всяка бримка е стих.

Обърна се към Елен.

- Това е Оливия.

Елен вдигна глава от плетивото и се усмихна леко.

- Много добре - каза тя.

Мортен приближи до нея и я погали нежно по бузата.

- Мама има лека деменция - прошепна на Оливия.

Елен продължи да плете. Мортен остави чинията до нея.

- Ще помоля Янис да се качи и да ти помогне, мамо.

Елен кимна. Мортен се обърна към Оливия.

- Ще пийнеш ли вино?

Настаниха се в една от стаите долу. С врата, която заглушаваше голяма част от детската гълчава.

И пиха вино.

Оливия рядко пиеше вино. Главно когато гостуваше на някого - на Мария, да речем.

Иначе предпочиташе бира. Затова след две чаши с нещо, което Мортен определи като „червено вино на изключително разумна цена“, Оливия започна да говори повече, отколкото възнамеряваше. Не разбра дали заради обстановката, виното или - чисто и просто - Мортен, но се впусна в много лични теми. Както никога не правеше с майка си Мария. Заговори за себе си. За Арне. Как е изгубила баща си и не е била там, когато той е умрял. За угризенията на съвестта, които я измъчват.

- Мама мисли, че искам да стана полицай, за да успокоя гузната си съвест - каза тя.

- Аз не мисля така.

Мортен я беше слушал дълго, без да продума. Умееше да слуша. Многото години с шумни хора бяха шлифовали чувствителността му за емоционалните полутонове и бяха усъвършенствали способността му да съчувства.

- Защо?

- Рядко правим нещо, за да задоволим комплекса си за вина. Често обаче мислим, че е така. Или нарочваме чувството за вина, защото не намираме друго обяснение за решенията си.

- Защо тогава реших да стана полицай?

- Вероятно защото баща ти е бил полицай, но не защото е умрял, когато ти не си била при него. Има разлика. Едното е наследственост и среда, другото - вина. Не вярвам в нея.

Нито пък аз, помисли си Оливия. Само мама.

- Том ли се върти в ума ти?

Мортен смени посоката. Навярно защото усети, че Оливия ще се почувства по-добре така.

- Защо питаш?

- Не дойде ли за това?

При тези думи Оливия се почуди да не би Мортен да е медиум. Дали не се е натъкнала на паранормален феномен. Той беше улучил право в целта.

- Да. Често мисля за него и не успявам да свържа точките.