Шила Бьорлинд - Прилив

- Искаше лична услуга - каза тя.

Торд продължаваше да стои до прага. Тя знаеше, че той знае. По някакъв начин. Какво е имало между нея и Стилтон и какво няма между нея и Торд. И това го караше да си задава въпроси, да се чувства малко несигурен. Мариане не мислеше, че е ревност. Връзката им беше твърде стабилна. Но все пак той си задаваше въпроси.

- Какво значи лична услуга?

- Има ли значение?

Тя почувства, че е заела защитна позиция. Глупаво. Нямаше какво да защитава. Нищичко. Или имаше? Беше ли й повлияла срещата със Стилтон по начин, за който не бе подготвена? Ужасното му физическо състояние? Целенасочеността му? Пълното безразличие? Да я постави натясно пред собствения й дом? Вероятно. Но това в никакъв случай нямаше да стигне до съпруга й.

- Торд, не съм разговаряла с Том от шест години. Той е решил да ме потърси. Занимава се с нещо, което не ме интересува, но бях длъжна да го изслушам.

- Защо?

- Той вече си тръгна.

- Добре. Просто бях любопитен. Ти вървеше насам, после двамата се отдалечихте... Яхния ли ще вечеряме?

Стилтон седеше сам в кафенето на гарата в Линкьопинг обстановка, в която се чувстваше сравнително удобно. Посредствено кафе, никакви неодобрителни погледи, влизаш, изпиваш си кафето и излизаш. Мислеше за Мариане. И за себе си. Какво беше очаквал? От шест години не бяха общували. Шест години постъпателно пропадане - от негова страна. Във всяко отношение. А тя? Изглеждаше същата, както преди шест години. Поне в полуздрача на улицата. За някои животът просто продължава, помисли си той, за други забавя ход, за трети спира напълно. За него нещата бяха започнали да се движат отново. Бавно, на пресекулки, но по-скоро напред, отколкото назад.

И толкова.

Наистина се надяваше Мариане да опази това, което има, каквото и да бе то. Заслужаваше го. В моментите си на просветление се бе замислял каква болка й е причинявало поведението му през последната им година заедно. Душевното му състояние се влошаваше с всеки изминал ден. Резките промени в настроението му бавно подкопаваха това, което бяха изградили заедно, и в крайна сметка то рухна.

А сега моментите му на просветление не бяха толкова светли.

Стилтон се изправи. Не го свърташе на едно място. Усети как натискът в гърдите му пълзи към ръцете, а бе оставил стезолида в караваната. Тогава мобилният му телефон звънна.

- Йеле.

- Здравей, Том, Мариане е.

Говореше доста тихо.

- Как намери номера ми? - попита Стилтон.

- Оливия Рьонинг е в Ениро, а ти не си. Написах й съобщение с молба да ми изпрати номера ти. Спешно ли ти трябва ДНК анализът на диадемата?

- Да.

- Ела и ми я дай.

- Добре. Защо размисли?

Мариане прекъсна връзката.

Оливия изгаряше от любопитство защо Мариане Боглунд иска номера на мобилния телефон на Стилтон. Нали не поддържат връзка? Или диадемата го е заинтригувала? Там, в караваната - достатъчно, за да я помоли да му я остави. Божичко, помисли си тя. Разследвал е случая години наред. Без да го разреши. Няма начин да не прояви интерес. Но щеше ли да се свърже е бившата си съпруга? Оливия си спомни срещата с Мариане Боглунд в колежа. Хладната дистанция, когато я попита за Стилтон. Почти пренебрежение. А сега бе поискала телефонния му номер. Чудно защо са се развели. И това ли е свързано със случая край брега?

Въпросите, кръжащи в ума й, я накараха да се качи в автобуса до Вермдьо и я доведоха до грохналото имение. До Улсетерови. Искаше да получи отговорите. И усещаше нещо по-трудно обяснимо. Свързано със самата къща, с атмосферата, с настроението там. Нещо, от което почти копнееше да стане част.

Без да разбира защо.

Мортен Улсетер беше в музикалната стая. Пещерата. Скривалището му. Обичаше голямото си необуздано семейство и всичките им познати и непознати, които завземаха къщата гладни и жадни за забавления, и почти винаги Мортен поемаше нещата в свои ръце. В кухнята. Харесваше му.

Ала понякога му се приискваше да се скрие.

Затова преди години построи подземното си убежище и обясни на всички горе, че тук долу е личното му пространство. После, с течение на времето, обясняваше на деца и внуци какъв смисъл влага в „лично пространство“.

Място, което е само негово.

Никой не влиза непоканен.

И като се има предвид какво значеше Мортен за семейството си, желанието му бе уважено. Получи каквото искаше.

Малка пещера в избата.

Тук се връщаше в миналото и се отдаваше на носталгия и сантименталност. Тук тъгуваше за всичко, за което трябва да се тъгува. Личната му тъга. За всичко и всеки, оставили следа от отчаяние в живота му. Имаше много следи.