Пол Ливайн - Зелено дайкири

Мислеше си всичко това, докато се взираше в отворената паст на принтера, който бе сдъвкал автобиографиите й и ги беше изплюл на конфети. Беше облечена с овехтели джинси и стара ватирана фланела на Брус от Оксфорд и седеше на леглото на спалнята, която й служеше и за кабинет. Затвори капака на принтера и го рестартира.

Пак същото съобщение: грешка 31, каквото, по дяволите, да означаваше това.

Тя погледна през прозореца надолу към колите, които пресичаха Рикенбейкър Козуей и се отправяха към плажовете на Кий Бискейн. В залива можеше да се видят дузина бели платна, заформяше се регата. Представи си как хората на борда се наслаждават на бриза, на слънцето, на компанията. Радваха се на живота, докато тя седеше тук, проклинаше компютъра си и оплакваше опропастената си кариера.

Нямаше ли да е много по-лесно, ако отидеше да работи за Брус? Щеше да има време да плава, да научи френската кухня и да играе тенис в клуба… като Катрина Барксдейл. Може би трябваше да се обади на Катрина, да я попита дали си е намерила адвокат и да й предложи услугите си. Не, това беше недопустимо, все едно да се самопоканиш на парти.

Умът й се върна към снощи. Брус не беше гаден. Просто се опитваше да я развесели. Първо, личният му готвач беше сготвил поредната блудкава вегетарианска вечеря — някакви зеленилки, които цвърчаха в един вок 20 20 Традиционен китайски тиган. — Б.пр. с тофу 21 21 Соево сирене. — Б.пр. , което приличаше на сопол. Копнееше за филе миньон, полусурово, пържени картофи… и още един шанс в съдебната зала.

По време на билковия чай и оризовия пудинг без захар Брус каза: „Главен юрисконсулт и вицепрезидент на КСБ. Как ти звучи, съкровище?“

„Като покупко-продажба, ето как.“

Може би Брус се опитваше да й каже нещо по заобиколен начин. Може би си мислеше, че няма качества за съдебен защитник. Ами ако беше прав? Може би щеше да се осира на всяко дело, по един или друг начин. Може би трябваше да постъпи така, както искаше Брус. Което означаваше да разчита на него, да бъде изцяло зависима, емоционално и финансово. А това означаваше, даде си сметка тя, да наруши обещанието, което си бе дала на дванайсет години, малко след като баща й умря.

„Никога няма да разчитам на мъж. Заклевам се, че няма.“

Спомни си първия списък със задачи, който написа в първия си бележник.

1. Да уча здраво.

2. Да не се занимавам с момчета.

3. Да изкарам много пари.

Беше изпълнила само едно от трите. Имаше в джоба си грамота за отличен успех. Що се отнася до момчетата, едно момиче трябваше да се забавлява, нали? Що се отнася до нетната й стойност, ами… тя беше написана с червено мастило.

Е, все още имаше членска карта в адвокатската колегия на Флорида. Щеше да се съвземе след уволнението. Нямаше да бъде като майка си, която изцяло беше разчитала на бащата на Виктория и беше загубила всичко. Мъж, който харчеше щедро за жена си и единственото си дете. Мъж, който можеше просто ей така да отведе семейството на неочаквано пътешествие. Прислужникът тичаше към палубата с куфарите, докато свирката на кораба подканваше изпращачите да слязат на брега.

Виктория си го спомняше като широкоплещест мъж с развяваща се прошарена грива и жизнерадостен смях, който ромолеше като поток върху камъните. Дори и сега можеше да усети силната миризма на кожа от ръчно направените му италиански обувки, острия мирис на одеколона му, първокачествените вълнени платове на шитите по поръчка костюми, пропити с дим от пури.

— Какво иска малкото момиченце на татко за рождения си ден? — беше попитал той веднъж.

— Кон — отвърна тя.

Хоп! Като магия. Едно шотландско пони с копринена бяла грива.

Къща за кукли? Хоп! Голяма колкото бунгало, достойна за принцеса, за кралска дъщеря.

Фойерверки? Хоп! Ракети се понасят нагоре от моравата пред къщата и обръщат квартала на карнавал.

Докато всичко не отиде по дяволите, ако трябваше да използва думите на майка си.

Как можа да се случи? Строителна компания „Лорд-Грифин“ процъфтяваше. Баща й и съдружникът му Харолд Грифин строяха небостъргачи с апартаменти и на двата бряга на Флорида, изкарваха тонове пари и живееха в света на гъшия пастет и бялото вино. Двете двойки — Харолд и Филис Грифин, Нелсън и Ирен Лорд — бяха първи приятели. Двете им деца Хал-младши и Виктория бяха неразделни от малки. Бъдещето изглеждаше предопределено. Частни яхти, вили на Карибите, живот, изпълнен с привилегии и комфорт.