Пол Ливайн - Зелено дайкири

Този месец Стив пет пъти беше водил Боби до Аквариума. Щяха да са трийсет, ако нещата зависеха от момчето. Каквото и да привлечеше вниманието му, скоро се превръщаше в мания и в момента беше луднал по дресираните тюлени. Стив си го представяше как точно имитира рева им, подлъгва ги да скочат от платформите и създава хаос в шоуто.

— Какво има, татко? Какво е толкова спешно?

— Всяко нещо с времето си, синко — Хърбърт отпи от мартинито си и се изправи. — Срещаш ли се с някого?

— Имаш предвид с жена?

— Не с Дядо Коледа. Естествено, че с жена.

— Нямам време.

— Така ли? Или нямаш какво да й предложиш?

За Бога! Пак ли, помисли си Стив. Джинджър му донесе бирата и паница с димяща супа.

— Хайде, татко, кажи ми за какво ме довлече дотук.

— Жените искат състоятелни мъже — заяви Хърбърт, явно нямаше намерение да престане.

— Искаш да кажеш — пари.

— Обществено положение. Престиж. И пари.

— Лъжливи богове, до един — отвърна Стив.

— Какво стана с телевизионната говорителка? Даян еди-коя си.

Стив изпи голяма глътка от бирата си.

— Заряза ме заради съдружник в „Морган Луис“.

Хърбърт кимна с разбиране.

— Значи вече мога да те попитам. Циците й истински ли бяха?

— Точно колкото усмивката й — Стив си спомни първия път, когато Даян дойде в къщата му. Тя се огледа и му предложи да продаде мебелите по eBay 18 18 Аукцион в интернет. — Б.пр. .

— А онази акула с картите — продължи Хърбърт. — С нея какво стана?

— Сали Пантър не беше акула с карти. Работеше като крупие в казино „Микосуки“ — Стив гребна с лъжицата от ароматната рибена супа, пълна с месо. — Намери си някакъв баровец и се премести в Палм Бийч.

— Нещата май се повтарят?

— Да, срещам се с празноглави жени.

— Просто умеят да се продават.

Джинджър плъзна кошничка с рачешки хапки към Стив.

— Накара ме да се довлека дотук само за да ме сриташ в топките?

— Първо се нахрани с кеф — каза Хърбърт.

„Кеф“ не беше дума, която Стив обикновено свързваше с компанията на баща си. Но нямаше друг избор. Хърбърт Соломон трябваше винаги да командва. Щеше да си изиграе картите, когато той решеше. Стив реши да се наобядва спокойно, дори с риск да получи киселини в стомаха.

— Имаш ли вести от Джанис? — попита Хърбърт.

— Нито дума — Стив реши да не споменава мръсния зелен пикап. Стори му се, че го мерна пак по южната магистрала, но гледаше в огледалото за обратно виждане и не беше напълно сигурен. — Може вече да е заминала на вълшебното си тайно пътешествие.

— Малката Джанис — промърмори Хърбърт и се загледа във водата, над която се виеше една чайка. — Спомням си как слагах спомагателни колела на първия й велосипед. Какво стана, по дяволите?

— Стана това, че след като сложи колелата, повече не й обърна никакво внимание.

— Аз ли съм виновен за глупостите й?

Стив натопи една хапка в киселия сметанов сос и я пъхна в устата си. Пушеното рачешко месо имаше вкус на люти зелени мексикански чушлета.

— Наркотиците. Кражбите. Това, че се влачеше с разни боклуци. Правеше го само за да ти привлече вниманието.

— Предполагам, че ти пък си се прецакал, защото не съм идвал да гледам детските ти бейзболни мачове.

— Това го пропуснах, влязох директно в Юношеската лига.

Тези мачове пропусна. Плюс баскетбола в неделя, състезанията по ориентиране и бейзбола в колежа. Закъсня за първото ми причастие, защото изнасяше лекция на конгрес на колегията, и пропусна дипломирането ми, защото имаше дело.

— Господи! Дъщеря наркоманка и вечно мрънкащ син. Може би трябва да ви направя ДНК тест да видя дали не носите гените на млекаря вместо моите.

— Учудва ме, че сложните работи ги разбираш, а не можеш да схванеш простичките. Да прекарваш време с децата си е добре за тях. Да ги пренебрегваш не е.

— Не се дръж като някой женчо.

Женчо? Ето една дума, която не беше чувал от години.

— По дяволите, кажи ми какво правя тук, или се качвам на колата и те оставям да се оправяш със сметката.

Хърбърт не му обърна внимание и махна на Джинджър за още едно, но тя правеше коктейли за две почернели юпита в края на бара.

— Татко, сериозно говоря. Този път какво съм направил?

Стив бръкна с лъжица в супата си. Баща му постави ръката си на рамото му и сниши глас.

— Както чух, сцепил си на две черепа на някакъв човек.

Лъжицата спря на половината път към устата на Стив.

— Нощта, в която си отвлякъл Боби — допълни Хърбърт.

— Кой ти каза?