Джон Гришам - Обжалването

— И как може да се оправи?

— Или трябва да се махнат частните пари и кампаниите да се финансират с държавни средства, или да се премине към назначаване на върховните съдии без избори. В единайсет други щата са измислили как да ги назначават. Не съм сигурен, че техните върховни съдилища са много по-добри от нашите в чисто юридическо отношение, но поне не ги контролират специални икономически интереси.

— Познаваш ли Фиск? — попита Уес.

— Няколко пъти е работил в моя съд. Приятен човек, но няма никакъв опит. Изглежда добре в костюм и използва типичната техника на адвокатите, които защитават застрахователни компании. Завежда дела, подава исковете, урежда извънсъдебното споразумение, оттегля исковете и си тръгва, без да си цапа ръцете. Никога не е гледал дело, не е участвал в истински съдебен процес и никога не е проявявал интерес към работата като съдия. Помисли си, Уес. Във всеки малък град понякога се налага адвокатите да работят като градски съдии или помощници на съдиите по разни малки дела, така че всички като млади сме обличали съдийската тога, когато се е налагало. Но не и този човек. Във всеки малък град се налага адвокатите да решават случаи за хулиганство, наркотици и прочие. Онези от нас, които искаха да станат съдии, нямаха търпение да си поиграят на съдии и винаги бяха доброволци за такива случаи. Все пак трябва да започнеш отнякъде, нали така? Но не и този човек. Обзалагам се, че никога не е влизал в съда в Брукхейвън или в окръг Линкълн. Просто един ден се събужда и решава, че страстно желае да стане съдия, затова ще започне направо от най-високото място, така ли?! Приемам го като обида към всички нас, които работим в системата и я правим ефективна.

— Съмнявам се, че сам е решил да се кандидатира.

— Не, той е наемник. Което е още по-срамно. Значи просто се оглеждат, избират си някой зелен адвокат с хубава усмивка и липса на всякаква професионална биография, която би могла да стане прицел на атака, издокарват го в лъскава опаковка и го пускат на пазара. Това е политика. Но тя не трябва да замърсява съдебната система.

— Преди две години ги бихме с Макълуейн.

— Значи си оптимист, така ли?

— Не, господин съдия. Страхувам се до смърт. Сън не ме хваща, откакто Фиск обяви кандидатурата си, и няма да мога да спя, докато не бъде победен. В момента сме фалирали и затънали в дългове, така че не можем да напишем чек, но всички служители в кантората се съгласиха да работят допълнително по един час на ден и да обикалят по адреси, да раздават брошури, да окачват табели и да звънят по телефона. Изпратили сме писма на клиентите си. Разчитаме на приятелите си. Организирали сме всички в Баумор. Правим всичко възможно да спечелим, защото, ако загубим делото „Бейкър“, за нас няма бъдеще.

— Докъде стигна обжалването?

— Всички документи са подадени в срок. Чакаме от съда да ни кажат кога и дали изобщо ще искат обсъждане. Вероятно ще бъде в началото на следващата година.

— Значи няма шанс да се стигне до решение преди изборите?

— Никакъв. Това е най-важното дело в програмата на Върховния съд, но предполагам, че всички адвокати мислят така за собствените си дела. А Върховният съд работи по своя програма. Никой не може да ги притиска да я променят.

Двамата пиха студено кафе и разгледаха малката зеленчукова градина на съдията. Навън беше 37 градуса, така че Уес предпочиташе да си тръгва. Накрая си стиснаха ръцете на верандата. Докато се отдалечаваше с колата си, Уес не спираше да се притеснява за съдията. Харисън, изглежда, много повече се тревожеше за кампанията на Маккарти, отколкото за своята собствена.

Изслушването беше по искане за отхвърляне на обвинението, подадено от окръг Хайндс. Залата се владееше от съдия Фил Шингълтън. Беше малка, винаги пълна, с дъбова ламперия и задължителните избелели портрети на отдавна забравени съдии. Нямаше ложа за съдебни заседатели, защото в канцлерския съд не се гледат такива дела. На заседанията му рядко се събираше публика, но специално за това изслушване нямаше никакви свободни места.

Майърчек и Спано се бяха върнали от Чикаго и седяха заедно с радикално настроения си адвокат. В другата половина на залата имаше две млади жени, които представляваха окръга. Съдия Шингълтън призова за ред, поздрави публиката, отбеляза интереса на медиите и се зае да преглежда документите по делото. Двама художници вече работеха по портретите на Майърчек и Спано. Всички очакваха с нетърпение, докато Шингълтън разлистваше страниците на делото, сякаш ги виждаше за пръв път. В действителност съдията вече ги беше прочел многократно и дори беше написал собственото си становище.