Робин Кук - Допустим риск

— Чувства се засегнат, защото се срещам с Едуард — поясни Ким.

— Пак ли го оправдаваш! — не повярва на ушите си Марша. — Изобщо не мога да си представя този долен женкар в ролята на отритнатия влюбен. Хич и не пробира.

— С коя е тръгнал? — поинтересува се Ким.

— С новата блондинка от спешното отделение — рече Марша.

— Страхотно, няма що! — изсмя се ехидно приятелката и.

— Така му се пада — ухили се и Марша. — Ако се вярва на слуховете, тази хубостница направо е излязла от вицовете за тъпи блондинки.

— За коя ми говориш, за онази със страхотното тяло ли? — попита Ким, внезапно умърлушена.

— Чудо голямо, като има страхотно тяло — опита се да я успокои приятелката и.

Ким въздъхна тежко.

— Права си — рече тя. — Просто ненавиждам някой да се заяжда с мен.

— Е, не се ядосвай, натри му носа на тоя Кинард — утеши я Марша. — Виж колко различно е с Едуард. Той не се отнася с теб така, сякаш си му вързана в кърпа.

— Така е — въздъхна Ким. Лицето и изглеждаше мрачно.

След работа Ким взе кутията и я сложи в багажника на колата. После се подвоуми какво да прави — преди да разбере за изкопа и че трябва на всяка цена да занесе главата на Елизабет, бе смятала да се отбие до сградата на щатския законодателен орган. Замисли се дали да не отложи посещението за друг следобед. После обаче си каза, че няма причина да не направи и двете неща, още повече че трябваше да изчака майсторите в къщата да си тръгнат, за се заеме с ковчега.

Остави колата в гаража на болницата и се изкачи пеша до Бийкън Хил, откъдето се насочи към сградата на законодателния орган на щата Масачузетс — строго здание с бяла колонада и със златен купол. Цял ден не беше подвила крак и сега и беше приятно да се поразходи и да подиша чист въздух. Беше горещо, ала летният ден беше ведър. Откъм морето подухваше леко, въздухът миришеше на сол, чуваха се писъците на чайките.

В сградата на щатското законодателство Ким отиде на гише „Информация“, откъдето я насочиха към щатския архив. Младата жена изчака търпеливо реда си и се изправи пред набит чиновник — Уилям Макдоналд. Показа му копията, които беше направила на иска на Роналд и на отрицателното съдебно постановление на магистрат Хатхорн.

— Много интересно — отбеляза архиварят. — Падам си по старите документи. Къде открихте това?

— В окръжния съд на Есекс — поясни младата жена.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Уилям Макдоналд.

— Съдията Хатхорн препоръчва на господин Стюарт да се обърне към губернатора, тъй като доказателството, което издирва, е преместено в окръг Съфък. Бих искала да знам какъв е бил отговорът на губернатора. Всъщност се интересувам какво е това доказателство. По една или друга причина не е описано нито в иска, нито в съдебното постановление.

— Вероятно става дума за губернатор Фипс — отбеляза чиновникът и се усмихна. — Запален съм по историята. Я да видим дали ще намерим в компютъра човек с името Роналд Стюарт.

Ким загледа как архиварят набира името върху клавиатурата — следеше израза върху лицето му, понеже не виждаше екрана. За нейно разочарование след всяко примигване на монитора човекът само клатеше глава.

— Няма Роналд Стюарт — рече той накрая. Пак погледна съдебното постановление и се почеса по главата. — И аз не знам какво да направим. Опитах да засека Роналд Стюарт и в статиите, посветени на губернатора Фипс, но пак не го открих. Лошото е, че не са се съхранили искове от XVII век, а малкото, които са се запазили, не са описани и картотекирани както трябва. Всъщност е имало страшно много такива искове. В ония години хората често са се карали и са се съдели не по-малко, отколкото днес.

— Ами датата? — подсказа Ким. — 3 август 1692 година. Не можем ли да използваме някак нея?

— Опасявам се, че не — отвърна архиварят. — Съжалявам.

Ким му благодари и си тръгна. Беше обезсърчена. Бе открила много лесно иска в Салем и се беше надявала да намери в Бостън още едно съдебно постановление, което да разкрива природата на доказателството, използвано срещу Елизабет.

— Този Роналд Стюарт толкова ли не е могъл да опише доказателството! — прошепна на себе си тя, докато слизаше пеш от Бийкън Хил.

После обаче и хрумна, че може би е имал важна причина да не го описва. Че само по себе си това вероятно вече е някаква следа или послание. Младата жена въздъхна. Колкото повече си мислеше за загадъчното доказателство, толкова по-голямо ставаше любопитството и.