Робин Кук - Допустим риск

— Дръжте ме в течение — каза на сбогуване Стантън и се изправи. Провери дали няма да изгуби равновесие. — Трябва да отбележа, че се чувствам страхотно.

Беше отишъл при вратата на лабораторията, когато се обърна и се върна. Едуард и Елинор вече работеха.

— Не забравяй — рече той на приятеля си, — че си обещал да прочетеш онзи проклет проспект. Ще ти давам зор, колкото и зает да си, така да знаеш.

— Ще го прочета, де — отвърна Едуард. — Не съм уточнявал обаче кога.

Стантън вдигна длан, все едно се прицелва с пистолет, и се престори, че стреля.

— Ким, търсят те по телефона — провикна се секретарката на отделението.

— Нека предадат съобщението на теб — отвърна на висок глас тя. Беше при леглото на тежко болен пациент и помагаше на медицинската сестра, отговаряща за него.

— Обади се — прикани я другата сестра. — Благодарение на теб вече всичко е наред. Нататък аз ще се оправя.

— Сигурна ли си? — попита Ким.

Сестрата кимна.

Ким се завтече по коридора на интензивното хирургическо отделение, като лавираше между количките, с които беше задръстено всичко наоколо. По цял ден приемаха и изписваха пациенти. Младата жена вдигна слушалката — очакваше да я търсят или от химическата лаборатория, или от хранилището с кръвни банки.

— Дано не се обаждам в неудобно време.

— Кой е? — попита Ким.

— Джордж Харис, строителният предприемач от Салем. Предадоха ми да ви потърся.

— Извинявайте, не познах гласа ви — отвърна Ким — беше забравила, че преди няколко часа е звънила на предприемача.

— Извинявайте, че се забавих — рече Джордж. — Бях в къщата. Защо сте ме търсили?

— Исках да разбера кога ще запълвате изкопа.

Въпросът и беше хрумнал предния ден и я беше хвърлил в тревога. Притесняваше се какво ще прави, ако засипят рова, преди те с Едуард да са върнали главата на Елизабет.

— Сигурно утре сутрин — отвърна Джордж.

— Толкова скоро? — ахна младата жена.

— Както се разбрахме, вече прокарват инсталациите и канализацията — каза предприемачът. — Някакъв проблем ли е възникнал?

— А, не — побърза да отговори Ким. — Просто исках да разбера. Как върви ремонтът?

— По вода — увери я Джордж.

Ким приключи набързо разговора и начаса звънна на Едуард — тревогата и растеше.

Никак не беше лесно да се свърже с него. В началото секретарката отказа да го повика — Ким да оставела съобщение и тя щяла да му го предаде. Младата жена обаче настояваше и накрая надделя.

— Радвам се, че се обади! — възкликна Едуард, след като вдигна слушалката. — Имам още добри новини. Не само отделихме алкалоидите, но и вече определихме кой влияе на психиката.

— Радвам се — прекъсна го нетърпеливо Ким. — Но възникна един проблем. Трябва да върнем в Салем сещаш се кое, във връзка с Елизабет.

— Можем до отскочим до там в края на седмицата — предложи мъжът.

— Късно е — отсече Ким. — Току-що говорих със строителния предприемач. Утре сутринта щели да запълват изкопа.

— Ох, да му се не види! — възкликна ученият. — Тук всичко се развива с шеметна скорост. Нямам никакво време, притиснат съм до стената. Толкова ли не могат да почакат и да зарият рова в понеделник-вторник?

— Не питах — отвърна младата жена. — А и не искам да питам. Трябва да изтъкна някаква причина, а единствената причина, която мога да посоча, е ковчегът. Предприемачът държи връзка с баща ми, само това оставаше — той да се досети, че сме осквернили гроба.

— По дяволите! — изруга Едуард. Настана неловко мълчание.

— Обеща да я върнеш веднага — напомни му накрая Ким.

— Просто моментът не е подходящ — заоправдава се той. Пак замълча, сетне добави: — Защо не я занесеш сама?

— Аз?! Не знам дали ще мога. Не се престраших дори да я погледна, камо ли да я докосвам!

— Не е нужно да я докосваш — започна да я убеждава Едуард. — Трябва само да повдигнеш крайчеца на капака и да плъзнеш в ковчега кутията. Никой не те кара да я отваряш.

— Едуард, но ти ми обеща! — примоли се младата жена.

— Мо-оля те! — проточи той. — Ще намеря начин да ти я пратя. Това е само защото в момента съм затънал до гуша в работа. Заехме се с изследване на строежа на алкалоида и не мога да мръдна от тук. Хайде, иди ти — няма нищо страшно.

— Добре, от мен да мине! — склони накрая Ким с въздишка.

Помолеше ли я някой близък за нещо, все не намираше сили да му откаже. Не че имаше нещо против да отскочи с колата до Салем. И бездруго трябваше да проверява възможно най-често как върви ремонтът. Сигурно нямаше да е чак толкова сложно да пъхне кутията в ковчега.