Робин Кук - Допустим риск

— Как ще получа кутията? — попита тя.

— Не бери грижа за това — отвърна Едуард. — Ще ти я пратя по куриер, така че да я получиш преди края на работното време. Става ли?

— Ще ти бъда признателна — каза младата жена.

— Щом се върнеш, звънни ми в лабораторията — помоли ученият. — Ще бъда тук най-малко до полунощ.

Ким отново се зае с работа, но мислите и бяха другаде. Притеснението, обзело я, когато Джордж и обясни, че утре ще запълват изкопа, не я отпускаше. Понеже се познаваше, Ким бе наясно, че ще се поуспокои едва след като върне главата на мястото и.

Докато тичаше от легло на легло и се грижеше за пациентите, се ядоса, че изобщо е разрешавала на Едуард да рови в ковчега. Колкото повече си мислеше какво и предстои, толкова повече и докривяваше. Докато беше разговаряла по телефона с Едуард, не се възпротиви да оставят главата в мукавената кутия, сега обаче това и се видя кощунствено. Чувстваше се длъжна да остави гроба почти в същия вид, както преди да го осквернят. Това означаваше да извади главата от кутията и да я вземе в ръце, за да я сложи на мястото — нещо, от което направо я втрисаше.

Малко по малко се улиса в работата и притесненията и отстъпиха на заден план. Грижите за пациентите не търпяха отлагане, а и времето сякаш летеше. След няколко часа, докато Ким се суетеше около един пациент, дежурният в отделението я потупа по рамото.

— Имаш пратка — посочи той сънения мъж, застанал на регистратурата. — Трябва да се подпишеш.

Ким погледна човека — беше смутен от обстановката в интензивното хирургическо отделение. Върху гърдите му беше закачена карта с името. Мъжът бе оставил до лакътя си кутия, прихваната с връв. В миг Ким разбра какво има в кутията и сърцето и замря.

— От пропуска са се опитали да го убедят да остави пакета в стаята с пощата — поясни дежурният. — Той обаче се запънал, че му е наредено да ти я предаде лично.

— Ще имам грижата — отвърна Ким.

Следвана по петите от дежурния, тя се отправи към регистратурата. За неин ужас стана съвсем напечено — до гишето стоеше и Кинард, който попълваше картона на един пациент и току поглеждаше към квитанцията за пратката. Ким не го беше виждала от онзи ден, когато той и се беше изтърсил в имението.

— Какво ли имаме тук? — подвикна Кинард.

Ким грабна квитанцията от разносвача и припряно се разписа.

— Специална пратка — поясни дежурният.

— Виждам, виждам — отвърна Кинард. — Виждам и че е от лабораторията на доктор Едуард Армстронг. Въпросът е какво ли има вътре?

— Върху квитанцията не пише — отбеляза дежурният.

— Я ми дай кутията — тросна се Ким.

Пресегна се през писалището и се опита да я изтръгне от ръцете на Кинард, той обаче отстъпи крачка назад и се усмихна надменно.

— Праща я един от многото обожатели на госпожица Стюарт — поясни той на дежурния. — Сигурно са шоколадови бонбони. Няма що, много остроумно да ги сложи в кутия от хартия за компютърни разпечатки.

— За пръв път някой от персонала получава специална пратка направо в отделението — отбеляза дежурният.

— Дай ми кутията! — настоя пак Ким. Беше се изчервила до уши — представяше си как кутията тупва на пода, а главата изпада от нея и се търкулва.

Кинард разтръска кутията и долепи ухо. Ким чу през писалището как главата трополи по мукавата.

— Не са бонбони, освен ако не е футболна топка от шоколад! — възкликна Кинард и се направи на много учуден и объркан. — Ти как мислиш? — попита той дежурния и разтръска кутията и до неговото ухо.

Изтръпнала от ужас, Ким отиде от другата страна на писалището и се опита да откопчи кутията. Кинард обаче я вдигна над себе си, така че тя да не я достига.

Марша Кингзли заобиколи писалището откъм другата страна. Както и почти всички от персонала, бе станала свидетелка на разигралата се сценка, но за разлика от останалите се притече на помощ на съквартирантката си. Застана зад Кинард, пресегна се и му дръпна ръката. Той не оказа съпротива. Марша взе кутията и я подаде на Ким.

Усети, че приятелката и е разстроена, и я придружи до служебната стая. Докато вървяха натам, чуха как Кинард се превива от смях заедно с дежурния лекар.

— Някои имат доста извратено чувство за хумор! — отбеляза Марша. — Защо ли не го изритах по ирландския задник!

— Благодаря ти, че ми помогна — изрече Ким — камък и падна от сърцето, че държи кутията. Но трепереше като листо.

— Направо не проумявам какво го прихваща — допълни Марша. — Говедо с говедо! Не заслужаваш да те обижда така.