Робин Кук - Допустим риск

— Изкопът е дълбок само тук, при къщата — изтъкна младата жена. — През моравата е много по-плитък.

— Права си — съгласи се Едуард и тръгна към къщата.

— Къде отиваш? — попита Ким. — Не искаш ли да видиш надгробния камък?

— Първо ще поразгледам отблизо ковчега.

Избра най-удобното място, скочи в изкопа и се върна назад, като слизаше все по-надълбоко. Ким го наблюдаваше все по-угрижено. Вече се притесняваше какво ли е намислил.

— Сигурен ли си, че пръстта няма да поддаде? — попита тя изнервена.

Приближи края на рова и чу как надолу се търкалят бучки пръст и камъни.

Едуард не отговори. Вече се беше навел и оглеждаше издрания край на ковчега. Откърти малко от пръстта, полепнала по него, и я стисна между пръстите си.

— Обнадеждаващо е — отбеляза Едуард. — Тук е съвсем сухо и изненадващо хладно.

Пъхна пръсти в процепа между капака на ковчега и едната му страна. Дъската изпука и се огъна.

— Майчице! — прошепна едва чуто Ким.

— Ще ми донесеш ли фенерчето от колата? — помоли Едуард — надзърташе в ковчега.

Ким изпълни молбата му, макар и със свито сърце — тази работа все повече не и харесваше. Струваше и се кощунство да тревожат тленните останки на Елизабет. Приближи се възможно най-много по рохката пръст покрай трапа и метна фенерчето на Едуард. Той го включи и го насочи към отворения край на ковчега.

— Пак извадихме късмет — рече на Ким. — От студа и липсата на влага трупът се е мумифицирал. Дори саванът си стои непокътнат.

— Престани! — проплака младата жена.

Но все едно говореше на дърветата — Едуард бе така увлечен, че не искаше и да чуе. За неин ужас той остави фенерчето и промуши ръка в ковчега.

— Едуард! Какво правиш!

— Само ще издърпам лекичко тялото малко по-насам — обясни той.

Затегли, но трупът не се помръдна, затова Едуард опря крак о едната страна на изкопа и дръпна по-силно. За негова изненада най-неочаквано главата остана в ръцете му, той залитна и се свлече върху отсрещната страна на рова. Озова се седнал в пръстта с главата на Елизабет в скута си. Върху него се търкулнаха няколко бучки пръст. Ким усети как и призлява. Неволно извърна глава и притвори очи.

— Божичко! — възкликна Едуард и се изправи. Погледна долния край на главата. — Вратните прешлени явно са се счупили, когато са качили Елизабет на бесилото. Все пак е странно — в ония години са внимавали шията да не се счупи, така че осъденият на смърт да умре от задушаване.

— Престани с тия твои лекции и излизай от там! — проплака Ким ужасена и разстроена до немай-къде.

Едуард сякаш не я чу. Остави главата и вдигна страничната дъска на ковчега, която се беше откъртила. Взе камък и я закрепи в първоначалното и положение. Увери се, че отвън не личат следи от действията му, вдигна главата и се върна към мястото в изкопа, откъдето можеше да се изкатери горе.

— Дано не смяташ, че това е забавно — укори го Ким разтреперана, когато той се приближи. Младата жена отказа да погледне главата. — Върни я!

— На всяка цена — обеща Едуард. — Искам само да взема малка проба. Хайде да потърсим вътре кутия.

Отчаяна и разтърсена до дън душа, Ким тръгна към къщата, следвана от Едуард. Не проумяваше собственото си поведение — как можа да допусне да се стигне дотук! Едуард усети, че е мрачна, и побърза да вдигне кутията от водопроводни кранове, изпречила се пред погледа му. Сложи главата в нея и я отнесе в колата. Върна се в къщата и възкликна с пресилена бодрост, все едно нищо не се бе случило:

— Готово! Хайде сега да направим малък тур за овации!

— Върни главата на мястото и час по-скоро! — тросна се Ким.

— Казах ти вече, ще я върна — кимна той. — Разбирам те, но моля само за още малко търпение, едва ли ще имаме друг такъв шанс да проверим истината.

За да смени темата, отиде в пристройката и се престори, че оглежда резултатите от обновяването и. Ким го последва. Скоро вниманието и бе погълнато от ремонта, който доста беше напреднал. Майсторите вече бяха залели с цимент пода в мазето.

— Добре, че взех проби от пръстта — обади се ученият.

Качиха се да разгледат и на втория етаж, и точно тогава Ким чу, че отвън спира кола. Погледна през прозореца и сърцето и замря. Беше баща и.

— Само той липсваше! — възкликна младата жена. Плиснаха я тревога и притеснение, дланите и се покриха с пот. Едуард веднага го долови.

— От какво се притесняваш, от това, че и аз съм тук ли? — попита той.

— О, не! — отвърна тя. — Притеснявам се заради гроба на Елизабет. Много те моля, не споменавай за главата! Само това оставаше — да дам на баща си повод да се намеси. Ще ни подлуди!