Робин Кук - Допустим риск

Слязоха по стълбището и отидоха навън. Бащата на Ким — Джон, стоеше край изкопа и гледаше ковчега на Елизабет. Ким го запозна с Едуард. Баща и се държеше любезно, но сдържано. Дръпна дъщеря си встрани.

— Какво неприятно съвпадение — Джордж Харис да се натъкне на ковчега! — зашепна раздразнено той. — Казах му да си мълчи и се надявам и ти да сториш същото. Не искам майка ти да научава. Съвсем ще се поболее.

— Нямам причини да го разгласявам — увери го Ким.

— Да ти призная, изненадан съм, че ковчегът е тук — продължи Джон. — Казвали са ми, че Елизабет е погребана в общ гроб някъде в центъра на Салем. Ами този непознат кой е? Знае ли за ковчега?

— Едуард не е непознат — възрази дъщерята. — Да, знае за ковчега. Знае дори за Елизабет.

— Нали се разбрахме да не разправяш на всеки срещнат за нея! — укори я баща и.

— Не съм му казала аз — отвърна Ким. — Раздрънка се Стантън Луис.

— Ох, тези роднини на майка ти, невъзможни са! — изпелтечи Джон и се върна при Едуард. — Историята с Елизабет Стюарт е семейна тайна — предупреди го. — Надявам се да не я разгласявате.

— Ама разбира се — отвърна уклончиво младият мъж и се запита какво ли ще каже Джон, ако научи за главата в автомобила.

Явно успокоен от обещанието, бащата на Ким насочи вниманието си към къщата. Ким го покани да разгледа и той от немай-къде благоволи да обиколи набързо стаите. После излезе и тъкмо да си тръгне, се поколеба, погледна Едуард и изрече бързо:

— Ким е добро, чувствително момиче. Много сърдечна и обичлива е… — и той замлъкна насред фразата, сякаш не знаеше как да продължи.

— И аз съм на същото мнение — побърза да се съгласи по-младият мъж.

Джон само кимна, после се качи на колата и си замина. Ким го изпроводи с очи, докато той се скри зад дърветата.

— Няма равен в умението да ми къса нервите — изсумтя тя. — Лошото е, че дори не си дава сметка колко унизително е да се държи с мен като с малко дете и да ме нарича „момиче“.

— Поне те похвали — отбеляза Едуард.

— Друг път! — тросна се младата жена. — Похвали себе си — видите ли, каква щерка съм отгледал! Но всъщност няма никаква заслуга за това. Вечно го нямаше вкъщи. Няма представа какво е да си истински баща или съпруг — за него това се свежда до покрива и храната, които трябва да осигури.

Едуард я прегърна през раменете.

— Било, каквото било! Не се ядосвай, няма смисъл.

Ким внезапно се извърна към него.

— Снощи ми хрумна нещо — подхвана тя. — Не искаш ли на първи септември да дойдеш да живееш с мен тук?

Едуард я погледна изумен и изпелтечи:

— М-много… щедро от твоя страна.

— Според мен ще бъде чудесно — изчурулика развълнувано младата жена. — Има предостатъчно място, пък и бездруго трябва да си търсиш ново жилище. Какво ще кажеш?

— Благодаря ти — смутолеви Едуард. — И аз не знам какво да кажа. Нека го обсъдим.

— Какво толкова има да обсъждаме? — изненада се Ким.

Не беше очаквала да и откаже. Продължаваше да и праща всеки ден цветя.

— Притеснявам се, че ме каниш, преди да си помислила добре — обясни Едуард.

— Сигурно се опасявам да не размислиш и тогава вече няма да знаеш как да се отметнеш.

— Заради това ли се колебаеш? — попита младата жена. Вдигна се на пръсти и го прегърна. — Добре де. Ще го обсъдим. Но аз няма да размисля.

По-късно, когато се умориха да оглеждат ремонтираните помещения, тя го попита дали не иска да я придружи до замъка и да прехвърли заедно с нея семейния архив.

— Амбицирана съм да открия какво точно е било доказателството, използвано срещу Елизабет — обясни тя. — Ще ми помогнеш ли?

— На драго сърце.

Щом влязоха в замъка, Ким предложи този път да започнат с тавана. Първоначално Едуард преливаше от ентусиазъм, но щом се качиха горе, горещината ги заля като в пещ. Отвориха капандурите, но пак си остана задушно. Тридесетина минути по-късно Едуард вече въздишаше отегчено и триеше потта от челото си.

— Май не ти е особено приятно — попита Ким.

Той беше пренесъл едно от чекмеджетата при капандурата, но вместо да преглежда документите в него, се беше вторачил в прозореца.

— Честно казано, умът ми е другаде — отвърна Едуард — погълнат съм от новите алкалоиди. Не ме свърта да се върна в лабораторията и отново да се заема с тях.

— Защо тогава не се прибираш в Бостън и не си вършиш работата? — предложи младата жена. — Аз ще хвана влака.

— Наистина ще си вървя. Но нека аз се прибера с влака.

След кратък спор Едуард се наложи, защото Ким нямаше как да се придвижи по-късно до гарата. Отидоха при къщата и се качиха в колата. По средата на пътя Ким изведнъж се сети за главата на Елизабет на задната седалка.