Робин Кук - Допустим риск

Ким отнесе плика в коридора, където светлината беше по-силна. Извади писмото и го разгърна. Беше от 21 юни 1679 година. Четеше се трудно.

Драги ми господине,

Минаха няколко дни, откак пристигна писмото Ви. Дълго разговарях със семейството си по повод на това, че сте си харесали нашата обичана щерка Елизабет, много остроумно момиче. Ако такава е волята Божия, ще Ви я дадем за жена, при положение, че ми осигурите работа и помогнете да се преместя със семейството си в град Салем. Опасявам се, че заради индианските набези е опасно да живеем в Андовър и това ни създава много тревоги. Ваш покорен слуга Джеймс Фланаган.

Ким пъхна бавно писмото обратно в плика. Беше изненадана, направо стъписана. Не се смяташе за феминистка, обаче това писмо я обиждаше и засягаше достойнството и. Излизаше, че за Елизабет са водили унизителен пазарлък… Симпатията и съчувствието и към тази жена се засилиха още повече.

Ким се върна в приличното на затворническа килия помещение, сложи писмото върху писалището, където го беше намерила, и се зае да преглежда по-внимателно чекмеджето. Забравила за времето, тя се взираше трескаво във всяко късче хартия. Натъкна се на още няколко документа от онова време, ала не откри повече писма. Това обаче не я разколеба и тя се прехвърли на второто чекмедже. Тъкмо тогава чу отчетлив звук от стъпки над главата си.

Застина като попарена. Смътният страх, обзел я на идване във винарската изба, отново я обля с все сила. Сега обаче той бе подклаждан от съзнанието, че е сама в огромната злокобна къща и от угризенията на съвестта, че е нахлула грубо в едно забранено, смутно, отминало време. В чужд живот.

Въображението и съвсем се развихри, когато стъпките минаха точно над нея, и младата жена си представи, че се приближава ужасен призрак — може би призракът на покойния и дядо, дошъл да търси възмездие, задето толкова безочливо и безогледно се опитва да разбули строго пазени тайни.

Стъпките се отдалечиха, сетне се сляха със скърцането и стоновете на къщата. На Ким и идеше да хукне накъдето и видят очите и да избяга от подземието. А може би е по-добре да се скрие зад кантонерките и писалищата? Бе обзета от такава паника, че продължи да стои като закована. След малко набра смелост, прокрадна се на пръсти до вратата на избата и надзърна към коридора, водещ към гранитното стълбище. Тъкмо тогава вратата на подземието изскърца и се отвори. Младата жена не я виждаше, но беше сигурна, че не и се е счуло.

Вцепенена от страх, загледа безпомощно как изникват черни обувки и панталони, които неумолимо слизат по стъпалата. Някъде по средата на стълбището спряха. Силуетът се надвеси и към Ким надзърна лице, което не се виждаше ясно заради струящата отзад светлина.

— Ким! — извика Едуард. — Долу ли си?

Младата жена не успя да стори друго, освен да си поеме дълбоко въздух. Дотогава не си беше давала сметка, че е затаила дъх. Облегна се на стената на избата, за да не се свлече, тъй като нозете и се подкосяваха, и извика на Едуард, та той да разбере къде е. След броени секунди рамката на вратата се изпълни от едрото му тяло.

— Изкара ми ангелите — изрече Ким с възможно най спокоен тон.

Сега след като видя, че из къщата всъщност се е разхождал Едуард, вече се чудеше с каква сила я бе разлюлял страха, който бе изпитала само допреди миг.

— Извинявай — усмихна се той смутено. — Не исках да те изплаша.

— Защо не се обади по-рано? — попита Ким.

— Виках те няколко пъти — отвърна Едуард. — Първо, след като влязох през входната врата, после и от балната зала. Явно в избата не се чува.

— Сигурно — съгласи се младата жена. — Всъщност какво правиш тук? Изобщо не те очаквах.

— Търсих те в апартамента — обясни Едуард. — Марша ми каза, че си дошла с колата, за да се уговориш за ремонта. Нещо ме прихвана и реших да дойда и аз. Чувствам се отговорен, нали аз те подтикнах към това решение.

— Много мило от твоя страна — благодари му сухо Ким — сърцето и биеше като обезумяло.

— Наистина съжалявам, че те стреснах — повтори пак Едуард.

— Нищо, не се притеснявай — успокои го младата жена. — Аз съм си виновна, връхлетяха ме какви ли не фантасмагорични видения и се оставих собственото ми въображение да ме парализира. Като чух стъпки реших, че е някакъв призрак!

Едуард направи страховита физиономия и сви пръсти, все едно са ноктести лапи. Ким закачливо го бутна по рамото:

— Само не ми казвай, че е смешно!

И на двамата им олекна. Напрежението се беше разсеяло.