Робин Кук - Допустим риск

— Е, това ако не е параноя, здраве му кажи! — отсече мъжът. — Но в негово оправдание ще кажа, че му набих в главата колко важно е на този етап да не разгласяваме нищо.

— Вече се безпокоя, Стантън — сподели братовчедка му.

— Недей да ми говориш така! Дошъл съм да ме успокоиш, а не да раздухваш притесненията ми.

— Страхувам се, че тази мания за преследване и пропадания в паметта са странично действие на лекарството — продължи Ким.

— Не искам да слушам такива неща! — отсече Стантън и демонстративно си запуши ушите.

— Не бива да вземат лекарството на този етап! — настоя пак младата жена. — И ти го знаеш. Спри ги.

— Аз? Да ги спра?! — ахна Стантън. — Нали току-що ти казах, че отговарям само за финансите. Не им се меся в изследванията, още повече след като ми казаха, че ако вземат лекарството, ще ускорят нещата. Пък и леката параноя и пропаданията в паметта вероятно се дължат на това, че бъхтят до припадък. Едуард си знае работата. Божичко, той е най-добрият в своята област!

— Хайде да сключим сделка — неочаквано подкани братовчедка му. — Ако ти убедиш Едуард да спрат да вземат лекарството, аз пък ще се опитам да го убедя да не ти се бърка с парите.

Стантън така сбърчи физиономия, сякаш някой го беше наръгал с нож в гърба.

— Я не ставай за смях! — вкиснато рече той. — Само това оставаше, да се пазаря с братовчедка си.

— Струва ми се съвсем разумно — възрази Ким. — Така взаимно ще си помогнем.

— Не обещавам нищо.

— Аз също — каза и младата жена.

— Кога ще говориш с него? — погледна я Стантън изпод вежди.

— Довечера. А ти?

— Мога още сега да се върна и да разговарям — отвърна той.

— Споразумяхме ли се?

— Ами… хм-м… споразумяхме се — потвърди от немай-къде братовчед и. — Абе вие тука всичките кога станахте такива изпечени бизнесмени! Не може да се преговаря с вас…

Въздъхна с горчива усмивка, потупа я по рамото и се обърна.

Ким го загледа как се връща в лабораторията. За разлика от обикновено не стъпваше напето, а тътрузеше нозе и беше отпуснал ръце, сякаш носеше огромни тежести. На Ким и домъчня за него — личеше си, че е потиснат. Беше закъсал здраво: в разрез с безпрекословните си разбирания за бизнеса бе вложил всичките си пари в „Омни“, до последния цент.

След като се качи на тавана, младата жена отиде при една от капандурите с изглед към лабораторията — точно в този момент Стантън влезе в сградата. Тя не се надяваше особено братовчед и да успее да убеди Едуард да не вземат повече лекарството, но поне съвестта и беше чиста — бе направила всичко по силите си.

Тази вечер реши да не заспива, докато Едуард не се прибере. Вече минаваше един след полунощ, тя още четеше, когато чу как входната врата се затръшва и той се качва по старото скърцащо стълбище.

— И таз добра, не си заспала! — възкликна мъжът, след като надзърна в стаята и. — Книгата явно е много увлекателна, щом те държи будна до среднощ.

— Не съм уморена — отвърна Ким. — Ела, де!

— Едвам се държа на крака — изпъшка Едуард. Влезе в стаята и докато се прозяваше, помилва разсеяно котката. — Искам час по-скоро да си легна. Мине ли полунощ, и като по часовник веднага ми се доспива ужасно. И най странното е, че налегне ли ме умората, заспивам на мига. Трябва да внимавам да не заспя както седя. А легна ли, край, пиши ме заспал.

— Забелязах — потвърди тя. — В неделя вечер дори не беше угасил лампата.

— Сигурно трябва да ти се сърдя — усмихна се Едуард. — Но не съм злопаметен. Знам, че ми мислиш доброто.

— За какво говориш? — учуди се Ким.

— Защо се преструваш на невинно агънце, Кума Лисо? Сякаш не знаеш! — заяде се Едуард. — Говоря ти, че ни в клин, ни в ръкав Стантън се загрижи за моето здраве. Още щом си отвори устата, бях наясно, че ти имаш пръст в тази работа. На братовчед ти не му е в стила да е чак толкова състрадателен.

— Каза ли ти какво сме се споразумели?

— Какво?

— Той прие да се опита да те накара да не вземаш лекарството, ако аз пък те убедя да не се бъркаш във финансите на фирмата.

— И ти ли, Бруте! — възропта с комична театралност ученият. — Сега я втасахме! Двамата души, които смятам за най-близки, ми кроят шапка!

— Както сам каза, за твое добро е — възрази младата жена.

— Все мога да реша кое е за мое добро — подметна Едуард, но не беше ядосан.

— Въпреки това си се променил — настоя тя. — Дори според Стантън си заприличал на него.

Ученият се засмя от все сърце.

— Това се иска! Открай време съм си мечтал да бъда оправен и непукист като него. Жалко, че баща ми вече не е сред живите. Може би най-сетне щеше да остане доволен от мен.