Робин Кук - Допустим риск

Дейв беше седемнайсетгодишен и учеше в гимназията в Салем. Беше си купил колата благодарение на това, че след часовете беше работил в местния „Макдоналдс“ и бе взел доста голям заем от родителите си. Сега автомобилът беше голямата любов на неговия живот. Не можеше да се нарадва на чувството за свобода и за несломима мощ, което му вдъхваше колата. Приятно му беше и че благодарение на нея привлича вниманието на своите приятели и най-вече на Кристина Макелрой. Кристина му беше съученичка от гимназията и имаше страхотно тяло.

Дейв погледна в мъждивата светлина часовника върху арматурното табло. Оставаше съвсем малко до срещата. Младежът зави по Диърборн Стрийт, където живееше Кристина, и угаси фаровете, а после и двигателя. Плъзна се бавно по инерция и спря нечуто под балдахина на кичестия клен.

Не се наложи да чака дълго. Кристина се показа иззад живия плет, притича покрай обкованата с дъски къща и се метна в колата. Бялото на очите и зъбите и проблясваха в сумрака. Трепереше като листо от вълнение и притеснение.

Приплъзна се по облечената с изкуствена тапицерия седалка и прилепи бедро във впити дънки до крака на Дейв.

Той се престори на пълен непукист, сякаш тези среднощни срещи си бяха нещо обичайно за него, и не каза нищо. Само се пресегна и завъртя ключа. Но и неговата ръка трепереше. От страх да не се е издал пред момичето го стрелна с поглед. Забеляза, че Кристина се усмихва, и се притесни още повече, че се е изложил. Щом стигнаха ъгъла, младежът отново включи фаровете. Всичко наоколо се освети, видяха се надвисналият листак и непрогледният мрак.

— Всичко наред ли е? — попита Дейв, като не откъсваше очи от пътя.

— Мина като по ноти — отвърна Кристина. — А се страхувах до смърт! Беше фасулско да се измъкна от къщата. Майка ми и баща ми спят като заклани. Преспокойно можех да изляза през входната врата, вместо да скачам от прозореца. Подкараха по улица, от двете страни на която тъмнееха заспалите къщи.

— Къде отиваме? — попита нехайно момичето.

— Ще видиш — отговори Дейв. — След малко ще сме там. Сега вече караха покрай тъмното ширнало се гробище „Грийнлон“. Кристина се притисна до Дейв и погледна през рамото му към гробището с щръкналите надгробни камъни. Дейв намали скоростта и момичето застана нащрек.

— Няма да ходим там — отсече то предизвикателно.

Дейв се усмихна в тъмното, при което се видяха белите му зъби.

— Защо? — попита той.

Още изрекъл, не изрекъл въпроса, и свърна наляво — колата мина през входа на гробището. Момчето веднага превключи на къси светлини и намали скоростта. От избуялата растителност почти не виждаше пътя.

— Майко мила! — възкликна Кристина и проточила вратле, започна да оглежда местността покрай автомобила.

Надгробните плочи се възправяха зловещо в нощта. Тук-там гладкият камък проблясваше внезапно на фаровете.

Кристина се дръпна инстинктивно още по-близо до Дейв и го стисна откъм вътрешната страна на бедрото. Той се ухили самодоволно. Спряха край притихнало спокойно езеро, заобиколено от плачещи върби. Дейв изключи двигателя и заключи вратите.

— За всеки случай — поясни той.

— Дали да не смъкнем прозорците? — предложи Кристина. — Ще стане горещо като в пещ.

Дейв нямаше нищо против, макар да изказа опасението си, че тук сигурно гъмжи от комари. Двамата се погледнаха притеснено и колебливо. Сетне Дейв се наведе плахо към момичето и го целуна лекичко. От допира младата им кръв на мига се възпламени и те започнаха да се прегръщат необуздано.

По някое време въпреки неудържимата мощ на хормоните и двамата усетиха, че автомобилът се клати, но не от тях. И двамата вдигнаха едновременно глави и се вторачиха през замъгленото предно стъкло. Вцепениха се от онова, което видяха. Над тях в непрогледния мрак се беше надвесил блед призрак. Каквото и да беше свръхестественото същество, то се блъсна с все сила в стъклото и се търкулна отстрани на колата.

— Господи, какво беше пък това? — изкрещя с цяло гърло Дейв и се замъчи да вдигне панталона си, който се бе смъкнал до средата на бедрата му.

Кристина изписка, както се опитваше да се предпази от мръсната ръка, която се беше провряла през смъкнатото стъкло на прозореца и започна да я скубе.

— Ще те науча аз тебе! — викна и Дейв и забравил за смъкнатите панталони, заудря ръката, промушила се и откъм неговата страна.

Във врата му се забиха нокти, които откъснаха парче от тениската му — по гърба му се плъзна струйка кръв.