Робин Кук - Допустим риск

След час Ким седеше в едно кафене, стискаше пръсти и нервно се оглеждаше в очакване кога ще се появи Кинард. Бе го помолила по телефона спешно да дойде.

— Дано не ти се натрапвам — рече му още щом той седна на масичката.

— Радвам се да те видя — отвърна Кинард.

— Трябва да те питам нещо — подхвана Ким. — Възможно ли е, ако вземаш психотропно лекарство, да започнеш да забравяш?

— Разбира се. Но съм длъжен да уточня, че човек забравя по много причини. Симптомът не е никак характерен. Какво, нима при Едуард се наблюдава такова нещо?

— Мога ли да разчитам, че ще си мълчиш?

— Казах ти вече, не се притеснявай — увери я мъжът. — Едуард и колегите му още ли вземат лекарството?

Тя кимна.

— Тия не са добре — завъртя глава Кинард. — Търсят си белята. А някакво друго странично действие забелязала ли си?

Ким изсумтя.

— Няма да повярваш — отвърна тя. — Направо са се преобразили. Преди да започнат да вземат лекарството, вечно бяха начумерени и се караха. Сега преливат от щастие и задоволство. Държат се, сякаш са на купон, въпреки че продължават да работят със същото трескаво темпо.

— Значи лекарството им действа добре — каза лекарят.

— В някои отношения — да — съгласи се младата жена. — Но ако поседиш известно време с тях, оставаш със странното усещане, че си приличат като две капки вода и са доста скучновати, макар че уж са весели и много усърдни.

— Звучи ми като в „Прекрасния нов свят“ — отбеляза мъжът и се засмя.

— Хич не се смей — рече Ким. — И аз си помислих същото. Но това е по-скоро философски въпрос и той сега не ме занимава. Притеснявам се, че Едуард забравя съвсем елементарни делнични работи. И нещата като че ли се влошават. Нямам представа дали това важи и за другите.

— Какво ще правиш? — попита мъжът.

— Не знам — призна си младата жена. — Надявах се или да потвърдиш страховете ми, или да ги разсееш. Но както гледам, явно не можеш да направиш нито едното, нито другото.

— Да, със сигурност не мога — призна Кинард. — Но ще ти кажа нещо, върху което да помислиш. Възприятията се влияят изключително много от очакванията. Затова и в медицинските изследвания са въведени така наречените „слепи“ опити, когато количествата и дозите не са предварително известни. Не е изключено очакванията ти да видиш отрицателно въздействие на лекарството върху Едуард да е повлияло за онова, което виждаш. Знам, че Едуард е изключително умен и подготвен, не ми се вярва да поеме неразумен риск.

— Май си прав — съгласи се тя. — Вярно е, че в момента не знам какво точно виждам. Възможно е и да се заблуждавам сама, но… се съмнявам.

Кинард погледна часовника върху стената и се извини:

— Прощавай, но разполагам със съвсем малко време — каза той. — Имам операция. Но ще бъда тук още няколко дни, ако искаш пак да поговорим. Ако пък не успееш да дойдеш — ще се видим в интензивното отделение на Бостънската болница.

Щом се върна в имението, Ким се насочи право към замъка. Около пристройките завари невероятно безредие — пред вратата, по стълбището, та чак до първата площадка беше нанесена кал, съчки, шума, до сами прага се въргаляше картонена кутийка от китайска храна. Сякаш неведома сила бе вилняла и с гняв бе пиляла боклуци където завърне. Младата жена изруга едва чуто и решително се отправи към килера за парцал и кофа. Възмущението от „любезните наематели“ я зареди с достатъчно енергия, за да измие цялото стълбище и да тръшне изтривалката от парадния вход пред вратата на пристройката. Надяваше се това да се приеме като достатъчно ясен намек, та да не се налага да пише гневни бележки, или да се кара открито с безотговорните си гости.

Най-сетне привърши, слезе в дълбоката изба и се залови за работа с архивите. Все още не и бе минал ядът и тя разсеяно прелистваше една папка, когато погледът и попадна върху някакво писмо, забутано между служебните документи. Затаи дъх. Измъкна плика от връзката и го разгъна. Беше от Томас Гудман до Роналд.

17 август 1692 година град Салем

Господине,

Много са злочестините, сполетели нашия богобоязлив град. За мен бе голяма беда, че бях замесен пряко волята си. Сърцето ми се свива при мисълта, че сте си помислили лошо за мен и за дълга ми като благопристоен член на енорията и че отказвате да разговаряте с мен по въпроси от взаимен интерес. Вярно е, че в името Божие и с чиста съвест свидетелствах срещу покойната Ви съпруга на съдебния процес срещу нея. По ваша молба посетих дома Ви, та, ако е необходимо, да предложа помощ. В оня съдбовен ден заварих пътната врата отворена, въпреки че навън камък се пукаше от студ, а масата беше отрупана с гозби, сякаш някой е прекъснал вечерята, всичко обаче в стаята беше преобърнато с краката нагоре, имаше и счупени предмети, а по пода се червенееха капки кръв. Притесних се да не би да е имало индианско нападение и домочадието Ви да е пострадало. Но заварих дечурлигата — и Вашите, и младите бегълки — на горния етаж, трепереха като листо от страх и ми рекоха, че докато се хранели, жена Ви получила пристъп, не била на себе си и хукнала при добитъка. Отидох със свито сърце там и я повиках в тъмното. И що да видя — тя дойде като подивяла и ме уплаши много. По ръцете и дрехите и имаше кръв, тя носеше своето творение. Със смут в душата я успокоих с опасност за живота си. Със същата цел постъпих така и с добичетата — и те бяха уплашени, ала бяха живи и здрави. За това казах истината в името Божие.