Робин Кук - Допустим риск

— Но… как така! Подобни разсъждения лишават човека от човешкото в него! — възрази Ким.

— Ще ти го обясня по друг начин — продължи той. — Да вземем болката. Как мислиш, трябва ли да вземаме лекарства против болка?

— Болката е друго — каза Ким, но вече бе съзряла философския капан, който Едуард и е заложил.

— Не мисля — завъртя глава той. — И болката е биологично обусловена. Щом и физическата, и психическата болка са биологично обусловени, значи трябва да бъдат лекувани по еднакъв начин — с добри лекарства, действащи само върху онези части от мозъка, които са в дъното на болката.

Ким се почувства притисната до стената. Идеше и да попита Едуард къде е щял да бъде светът днес, ако Бетховен или Моцарт са вземали лекарства срещу тревога и депресия. Но не каза нищо. Знаеше, че няма смисъл. Ученият у Едуард го заслепяваше.

Той я притисна страстно до себе си и се впусна да обяснява колко и е признателен, че се интересува от работата му. Сетне я погали по главата…

— Ако искаш, ще поговорим още за това — рече Едуард. — Но сега трябва да се връщам в лабораторията — стига съм мързелувал.

През следващите няколко дни Ким отново и отново се бори с изкушението да посегне към „Ултра“. Вече бе толкова притеснена, че безсънието я тормозеше всяка нощ. Ала всеки път, когато бе на косъм да вземе лекарството, се отказваше в последния момент. Реши, вместо да се тъпче с лекарства, да използва безпокойството като двигател. Всеки ден работеше по десетина часа в замъка и си тръгваше едва след като се стъмнеше и вече и бе трудно да разчита изписаните на ръка страници.

Забелязваше, че учените спят в замъка само по калта пред входовете и на двете крила. Е, съвсем в реда на нещата си бе да цапат, но количеството кал и се стори възмутително и според нея издаваше липса на възпитание и такт.

Едуард пак беше във весело настроение и я обграждаше с внимание. Във вторник дори и прати в къщата огромен букет с бележка, на която пишеше „С обич и признателност“ — съвсем както в доброто старо време.

В четвъртък сутринта точно когато тя се канеше да тръгне към замъка, Едуард нахълта бесен в къщата, хласна вратата и метна тефтерчето с телефоните на масата. Младата жена веднага застана нащрек.

— Да не се е случило нещо?

— То оставаше да не се е случило! — изруга той. — Трябваше да идвам чак до тук, за да говоря по телефона. На онези кретени в лабораторията им дай да подслушват телефонните ми разговори. На път съм да полудея с тях!

— Защо не се обади от телефона в приемната, там няма никой — попита Ким.

— Подслушват ме и в нея.

— През стените ли? — стъписа се тя.

— Налага се да се обадя на онова говедо, шефа на отдел „Лицензи“ от Харвардския университет — продължи да се мята Едуард, без да обръща внимание на думите и. — Запретнал се е, идиотът му с идиот, да ми отмъщава лично. Отвори тефтерчето и намери номера.

— Може би просто си върши работата — престраши се да каже Ким, която знаеше за отколешната вражда между двамата.

— Смяташ, че си върши работата, като ме уволнява дисциплинарно ли? — изкрещя Едуард. — Какъв наглец! И през ум не ми е минавало, че на малкия вироглав книжен плъх ще му стиска да ми извърти такъв номер!

Ким усети, че сърцето и се разбумтява. Едуард говореше точно както онзи път, когато бе метнал чашата с вино в жилището си.

Достраша я да казва каквото и да било.

— Добре де, карай да върви — подхвана той, но вече съвсем спокойно. Дори се усмихна. — Какво да се прави, такъв е животът. Винаги има подеми и спадове. Седна и набра номера.

Ким се поотпусна, но не смееше да отмести поглед от Едуард. Заслуша как той си говори мирно и кротко с човека, когото току-що беше клел и обиждал как ли не. Щом остави слушалката, подметна, че в края на краищата мъжът имал ум в главата си.

— Така и така съм дошъл — обърна се той към нея, — ще изтичам до горе да приготвя дрехите за химическо чистене. Нали ме помоли вчера. Понечи да тръгне нагоре по стълбите.

— Но ти вече ги приготви — напомни му тя. — Сигурно си го направил сутринта, защото когато станах, ги намерих.

Той спря и примига смутено.

— Така ли? — учуди се. Сетне добави: — Е, браво на мен! Тогава се връщам в лабораторията.

— Едуард! — повика го младата жена, преди той да е излязъл от къщата. — Добре ли си? Напоследък все забравяш какво си правил.

— Така си е — съгласи се той. — Много отвеян съм станал. Но никога не съм се чувствал по-добре. Просто съм затънал в работа. Ала вече се вижда светлинка в тунела, ще станем баснословно богати! Включително и ти. Говорих със Стантън да ти дадем малко акции, той няма нищо против. Значи и ти ще участваш в подялбата на голямата печалба.