Морис Уест - Арлекин

— … След време, Пол, този град те поглъща. Всичко е толкова спешно, толкова безлично и толкова безсмислено. Аз съм провинциално момиче. Баща ми все още отглеждат коне за езда във Вирджиния. Копнеех да се измъкна оттам и да преуспея в големия град. Е, успях, а сега искам отново да се върна вкъщи. Но не мога, нали? Домът ми не се е променил, но аз съм. А ти, Пол?

— Моят дом е там, където окача свитъка в стил „Канджи“.

— Не си ми разказвал за това.

Разказах й. Разказах й старата легенда за жените, които се превръщали в лисици и изоставяли любимите си осакатени и отчаяни. Говорих за гравьорите и грънчарите, за изящните японски занаяти, за хората, които живеят край реките в Тайланд, за мъжа в Рангун, който ме научи да разпознавам истинските рубини от фалшивите, за незабравимата красота на джунглите на Арнхем, за тъмнокожите жители, които пеят край огньовете.

Накрая тя ме попита:

— А сега какъв си?

— Търговец, финансист.

— Не е само това.

— Не. Но ако не бях търгувал, нямаше да пътувам. Ако не бях пътувал, нямаше да имам и всичко останало.

— А приятелят ти Арлекин, той какъв е?

— Джордж? О, Джордж е съвсем различен. Той знае всичко. Притежава такава дарба за езици, история, картини… че бих дал едната си ръка за нея. Когато пътуваме заедно, той винаги се чувства като у дома си. Или трябва да се оправям сам, или да се оставя да ме води. Миналата година плавахме из гръцките острови. Аз бях капитанът, но в момента, в който стъпихме на сушата, Джордж започна да си говори приятелски с рибарите, свещеника, местния антиквар. Завиждам му за това.

— Но го обичаш?

— Като брат.

— И въпреки това седиш тук с мен?

— Е и…?

— Аз съм врагът. Работя за Базил Янко.

— Непрекъснато?

— Почти.

— Дори когато се отбиваш в бара на Гъли Гордън?

— Не… там не.

— А сега?

— Сега не. Утре, може би, не знам.

— Янко знае ли, че вечеряш с мен?

— Не. Ако научи, ще ме уволни.

— Шегуваш се.

— Истина е и никога няма да мога да си намеря работа в тази област. Където и да отида, той пак ще има власт над мен.

— Ти имаш досие?

— Всички имаме. Такъв е стилът на Янко. Досието те следва навсякъде, но ти никога не го виждаш. А докато съществува, ти никога не си свободен.

— Това е шантаж, тирания, робство.

— Избрала съм подчинението.

— Защо? За седемстотин долара на седмица плюс допълнителните облаги?

— Чувствам се сигурна.

— Така ли мислиш? Тази вечер апартаментът ми бе наблюдаван от един мъж. Имам основание да смятам, че е нает от Базил Янко.

Тя пребледня. Изпусна вилицата с трясък. За момент помислих, че ще припадне. След това се съвзе с голямо усилие.

— Истина ли е това?

— Да.

— О, Боже!

— Спокойно! Не е проследил нито мен, нито теб. Затова промених уговорката ни. Разбираш ли, ние също сме под закрила, ден и нощ. Изпий си виното!… Така е по-добре. Каквото и да държи Янко срещу теб, то не може да бъде по-лошо от непрестанния ужас.

— Моля те, не искам да говорим за това.

— Добре. Сега ще играем игра. Аз ти казвам: „Валери Халстрьом, кажи ми страшната си тайна и аз ще те освободя и поставя под своя закрила.“ Тогава ти си помисляш: „Виждаш ли, той иска само да те използва. На страната на дявола е по-сигурно.“ После се опитвам да те убедя. Ти отказваш. А на сутринта отиваш в службата и разказваш всичко на чичо Базил, който те наказва леко, а после те утешава и те изпраща, разкаяла се и щастлива, да опишеш всичко в поверителен доклад… Така че нека не играем тази игра, а? Нека пием кафе и калвадос 18, след това ще те изпратя у дома с блестящата си лимузина и ще те оставя пред прага ти невредима и невинна.

— Ти си копеле, Пол Дезмънд!

— Не, грешиш. Това е близнакът ми.

На устните й отново се появи слаба, неуверена усмивка. Поседяхме няколко минути ръка за ръка, наблюдавайки как сервитьорите се въртят около масите и се опитват да четат по лицата на нашите гости, преди ние да можем да го направим. Донесоха ни кафе и калвадос и докато отпивахме от силното, неразредено питие, Валери Халстрьом каза:

— Пол, трябва да те предупредя. Базил Янко е много опасен.

— Вече го знам.

— И не може да понася Джордж Арлекин.

— Защо?

— Мисля, че поради същата причина, заради която ти му се възхищаваш. Той е роден с късмет, изключително културен, привлича хората. Янко се е измъкнал от бедняшки квартал в Чикаго. Той е гениален, наистина гениален, но е противен и груб. Той е като жабата със златна корона на главата и го знае. Ето кое го прави жесток и извратен. Някога го съжалявах. За известно време дори мислех, че съм влюбена в него. Романтично, нали?… Красивата принцеса целува отвратителната гадина — и хоп! — тя се превръща в красив млад мъж.