Морис Уест - Арлекин

— Въз основа на приказките на един доносник? Съмнявам се. Но ако ми дадете името му, е удоволствие ще се изправя срещу него в присъствието на клубния комитет. Нещо друго, мистър Янко? Имам уговорка за вечеря.

— Една подробност, мистър Дезмънд. „Арлекин и Сие“ обслужва някои от нашите инвестиционни фондове.

— Доста печеливши, струва ми се.

— Да, действително. Но при операциите с тези фондове са били удържани незаконни комисионни. Според нашите адвокати съществуват основания за завеждане на гражданско и наказателно дело.

— Тогава, без съмнение, ще обсъдите въпроса утре с мистър Арлекин. Приятна вечер, мистър Янко.

Треснах слушалката и го напсувах. После се ядосах на себе си. Ето ме мен, ветеранът от стотици битки на пазара с белези по гърба и печалби в банката, да се гърча като кучето на Павлов, когато Янко пуска електричество. Това беше най-простата техника на терор: неотлъчният доносник, неочакваното предупреждение от господаря му, заплахата от смърт зад близкия ъгъл. Внезапно избухнах в смях, разтичах се из апартамента, подхвърляйки възглавници и викайки на Такеши да ми направи питие, да приготви банята, да извади най-хубавия ми костюм, да се обади за маса в „Кот Баск“, да поръча лимузина от „Колби Кадилак“, да изпрати рози на Валери Халстрьом преди осем часа. Всичко беше объркано, объркано, объркано в този алчен свят; но ако спасях парите и ги вложех в компютрите на Янко, щеше ли в купичката ориз на някой индиец да се появи поне още едно зърно? Знаех, че не. Казах си, че не ме интересува. Най-лошото бе съзнанието, че ако някой по телефона ме накара да се свия под леглото от страх, тогава е време, много ви благодаря, да хвърля картите и да си пръсна мозъка в първата по-удобна алея.

Бръснех се, когато си спомних, че трябва да се обадя на Богданович. За миг се поблазних от мисълта да го изпързалям, после промених решението си. Набрах номера, представих се като Вайцман и след секунди чух гласа на Богданович.

— Откъде се обаждате?

— От апартамента си.

— Казах ви да използвате улични телефони.

— Знам. Закъснявам. Едва не забравих да се обадя.

— Този път имате късмет. След малко щях да ви телефонирам. Един човек наблюдава входната ви врата.

— Вашият?

— Моят и още един. В зелен корвет от лявата страна на улицата.

— Неприятно. Ще вечерям с дамата, за която говорихме.

— Каква е програмата?

— Поръчал съм лимузина за 7:45. Ще мина да я взема в осем. Ще отидем в „Кот Баск“.

— Променете поръчката. Телефонирайте и й кажете, че ще се забавите. Изпратете лимузината да я вземе и отведе в „Кот Баск“. Вие ще отидете до „Сейнт Реджис“ и ще влезете в „Кинг Коул Бар“. Ще получите съобщение, след което ще отидете в „Кот Баск“. Ясно ли е?

— Дотук, да. А как ще се прибера?

— Чий дом имате предвид?

— Нейният, надявам се.

— Ако има някакъв проблем, ще ви съобщим. Ако не, дръжте се нормално.

— Доста неясно указание.

— Въобще не е неясно. Този апартамент е вражеска територия, докато не успеем да прегледаме всеки негов сантиметър.

— Двупосочни огледала и микрофони в маслинките на коктейла, а?

— Радвам се, че можете да се шегувате. А сега, чуйте следната шега. Човекът в зеления корвет е Бърни Куниг. Вече е убил двама мъже и една жена. Приятно прекарване, мистър Дезмънд!

Показателно за лудостта на Америка е, че новината ме уплаши доста, но не ме изненада истински. След като известен социолог може свободно да пише за „приемливо равнище на насилие“, след като телевизионна звезда може да интервюира човек с маска на лицето, който твърди, че е убил по поръчка и безнаказано тридесет и осем души, не остава място за изненади, а само за всепроникващ ужас, сякаш оградата е била срутена и зверовете се носят с рев из територията на хората. Така че постъпих според инструкциите.

Когато напуснах апартамента си, видях, че зеленият корвет е притиснат до бордюра от патрулна кола и двама полицаи са накарали шофьора да се опре на колата с разперени ръце. Аз, умникът, не видях нищо, не чух нищо. Отправих се към „Сейнт Реджис“, седнах в „Кинг Коул Бар“ и зачаках, докато накрая един току-що влязъл клиент пъхна под носа ми купичка с фъстъци и промърмори, че мога да тръгвам.

Когато пристигнах в ресторанта, Валери Халстрьом вече се бе настанила с коктейл пред себе си и бъбреше с оберкелнера. Усмихна ми се топло и ме докосна с ръка за добре дошъл. Благодари ми за цветята; отнесе се снизходително към закъснението ми. Поговорихме относно напитките и менюто. Прекарахме много добре, докато чакахме да ни поднесат ястията — аз експлоатирах репертоара си с невероятни истории, беше й интересно и тя се забавляваше, благодарна, както каза, че си е починала от традиционната агресия на деловия живот.