Морис Уест - Арлекин

— Комедианти, а? И така всички умираме от смях! Ще се срещнем в десет пред клетката на маймуните в Сентръл Парк.

Много странно, но срещата на тези две коренно различни личности се оказа успешна. В продължение на няколко секунди те се измерваха един друг с поглед, после се усмихнаха, здрависаха се и излязоха на пролетното слънце, а отзад вървяхме аз — на половин крачка зад тях, и телохранителите — двама небръснати млади мъже, на по десет крачки от двете им страни. Арлекин и Богданович вървяха бавно, сякаш не се интересуваха от времето. Отначало говореха предпазливо, а после свободно, но винаги с уважение, сякаш всеки един от тях се нуждаеше от съгласието на другия. Арлекин, сладкодумният, бе спокоен и критичен; Богданович, човекът на насилието, трябваше да оправдава себе си и професията си.

— … Разбирате ли, мистър Арлекин, насилието започва, когато разумният разговор стане невъзможен.

— Знам. Но има и нещо друго. Мога да се напия до смърт с коняк, докато вие умирате пред вратата ми за чаша вода. А между нас да стои икономът, който ви оставя да умрете, за да ми угоди. Как ще разрешим това?

— Разрешил съм го чрез една стара формула: зъб за зъб, око за око. Без въпроси, без жалост, без угризения.

— От друга страна, искам опрощение за всичко, което върша. Ще ви доверя една тайна. Намирам убежище в името си: Арлекин, палячото. Всички прощават на палячото, защото дори злобата му предизвиква смях.

— Докато палачът е човек без име, живеещ зад маска. Как смятате, можете ли да убиете човек, Арлекин?

— Бих могъл да бъда предизвикан. Да.

— Но актът, заключителният, необратим акт — показалецът, който натиска спусъка, палецът, обхванал острието, и ръката, която удря нагоре — да или не?

— Как мога да знам, преди да настъпи моментът?

— Не можете. Впоследствие, да. След това е лесно: подбуда, отговор, осмисляне, сън. Убийците, както и прелюбодейците, винаги спят добре, но изпадат в истерия от троха в леглото.

— Мистър Богданович, какво смятате, че трябва да направя?

— Вашият приятел мистър Дезмънд ми каза, че се виждате в ролята на комедиант. Вие забавлявате града, докато ние подкопаваме крепостните стени.

— Това беше образно сравнение. Но да, в него има истина. Имам задължения, отговорности, роля, която трябва да играя. Ролята е отговорност, отговорността я създава. Базил Янко е в същото положение. Той е гений. Веднъж оценен, трябва да доказва правотата си всеки ден, всеки час.

— И как възнамерявате да действате спрямо него, мистър Арлекин?

— Да преговарям, ако мога, за да спечеля време за вашето разследване. Ако не успея, ще го предизвикам и ще направя всичко възможно да надхвърля офертата му.

— Мистър Арлекин, знаете, че вършим опасни неща.

— Пол ми обясни.

— Имате жена и дете. Разбирате, че можете да ги изложите на риск?

— Жена ми го приема… иска го.

— Защо?

— Защото е нещо, което може да сподели изцяло с мен.

— Беше ли й трудно да признае това?

— Знаете, че да. Има ли нещо, което да ви е трудно, мистър Богданович?

— О, да.

— Кое?

— Това: да вървя под слънцето и да гледам момичетата, да ги желая, да знам, че когато спя с тях, ще се събудя с вик, защото съм спал със смъртта; да гледам децата, да копнея те да са мои и да знам, че не мога да рискувам да имам деца, защото накрая чудовищата ще ги изядат. Не трябва да се срещаме прекалено често, мистър Арлекин.

— Да. Разбирам.

— Мистър Дезмънд ще поддържа връзката.

— Да.

— Когато имате работа с Базил Янко, запомнете едно нещо. Той не разбира клоуните. Бои се от тях.

— Защо?

— Защото не се е наумил да се присмива на себе си. Той ще убие всеки, който му се присмее.

— Това ме кара да го съжалявам.

— Той ще ви убие и за това. Радвам се, че се запознахме, мистър Арлекин. Съжалявам, че цената е толкова висока.

— Това са само пари.

— Това е лошото, мистър Арлекин. В нашия свят парите са мерило за човека. Успех!

— Благодаря ти, приятелю!

— Благодаря. Ще поддържаме връзка, мистър Дезмънд.

Той си тръгна, стройна тъмна фигура, която вървеше през тревата с големи крачки, следвана от охраната си. Джордж Арлекин стоеше и го наблюдаваше, без да проговори, докато той изчезна зад хълма. После се обърна към мен и попита само:

— Пол, как ще кажем на Джули?

— А трябва ли?

— Да. Мисля, че трябва.

Бях там, когато й го каза. Не исках да присъствам, но и двамата настояха, като че ли бях речник, към който можеха да се обърнат, за да се изяснят по-добре. Жулиет зададе няколко въпроса и не възрази за нищо. Сякаш разбираше за първи път значението на своето собствено агресивно поведение. Арлекин, на свой ред, бе разпален и възбуден, като че бе преживял някакво лично откровение.