Морис Уест: Арлекин

През следващите четиридесет и осем часа не се случи нищо интересно. Сюзън бе заета с уреждането на делата на Арлекин, преди той да замине за Европа. Аз се мотаех из апартамента, досаждах на Такеши, взимах книги и ги захвърлях след първата страница, обърквах сам себе си с планове, проекти, разписания за бъдещето. Четях вестници и се чудех защо не съобщават за арестуването на Янко. Свирех, без да чувам нито нота. Бях като момчето от приказката, което изгубило сянката си и не можело да живее щастливо, докато не я намери.

Бях изгубил нещо повече от сянката си. Бях изгубил частица от самия себе си, която бе останала непокътната след години на странстване и нерешени битки. Бях изгубил един приятел — един от малкото, на които вярвах с цялата си душа. Бях открил жена, която да обичам. Бях загубил уважението, без което любовта не можеше да продължи година. Сега ме очакваше мъчението на една вечеря, давана от човек, когото не бих наскърбил за нищо на света, за да отпразнуваме обещание, което се съмнявах, че някога ще бъде изпълнено. На три пъти вдигах слушалката, за да се откажа. Всеки път губех кураж и частица от собственото си самоуважение. Сюзън бе любяща и внимателна; дори когато й отвръщах със същото, чувствах, че съм неискрен, но бях прекалено страхлив, за да си призная.

Не само моят свят се бе преобърнал. Светът отвъд прозореца ми също бе едно враждебно място. Никога вече не можех да застана срещу него с чиста душа и невъоръжен. Винаги трябваше да нося ризницата на циника, кинжала и пистолетите на пътешественика. Трябваше да захапя всяка монета, преди да я взема, да обвържа всекиго към обещанието му със заплаха, да не се доверявам на жена и да се поглеждам по два мъти в огледалото, за да се уверя, че все още съм самият аз. Така обезверен — нормално за възрастта ми, но не и за мъж, който ще присъства на годежа си — отидох със Сюзън на вечеря с Джордж Арлекин и Франсис Ксавиер Мендоса.

Срещата ни бе на един от онези ъгли в Ню Йорк, все още запазени от варварите — винарска изба на Първо авеню, опасана отгоре до долу с избрани вина, обзаведена с дълга тясна маса, обслужвана от майстор готвач и трима сервитьори, един от които специалист по вината, всичките дълбоко убедени, че храненето и пиенето са свещен ритуал, началото и краят на всеки земен път. Арлекин вече бе там и пиеше арак 58с Мендоса, благоговеещ като всеки ученик пред своя гуру.

Мендоса ни приветства като мъченици, избавени от лъвовете. Целуна Сюзън по бузите, стисна ръцете ми, огледа ме от глава до пети и обяви резултата:

— Не е зле! Най-малкото си оцелял! Арлекин ми разказа твоята история. Чудя се как си останал цял-целеничък. Сега нека ти покажа какво сме приготвили… За начало canape с рокфор и орехи, придружени от мое собствено паломино 59и приятен разговор. Susana querida , знам! Те не са се отнасяли добре е теб. Тук ти и само ти си от значение. Отворихте ли вече бутилката ми?

— Още не, Франсис. Те не са готови за това.

— Ay de mi! А аз ги взех за цивилизовани хора. Няма значение, двамата ще ги опитомим. Джордж. Знаех, че Пол е вестгот. Очаквах от теб повече.

— Аз съм глупак — каза Джордж Арлекин. — Необходимо е време, за да забравиш.

— Време и вино — имаме достатъчно и от двете. Сега за менюто: мус от сьомга с пино, много сухо, реколта, с която съм извънредно горд… Джордж, никога ли не си се замислял, че ислямът е мъдра религия? Тя обещава това, което разбираме — чиста вода и цветя, вино и любвеобилни жени… Ние, християните, обещавам арфи, на които никой не може да свири, и ангелски гледки, от които никой нищо не разбира.

— Но ние копнеем за това, Франсис. Самото познание, самото удоволствие…

— А! Именно, Джордж! Глупостта — единствената, неизменната. Това е тайната, която научаваме накрая на човешкия си живот.

— И никога не успяваме да разберем.

— Сюзън, защо жените са по-прости от мъжете?

— Такива ли са, Франсис?

— Винаги и навсякъде. Ние, мъжете, сме глупави, сложни. Ние се събуждаме, положили глава на гърдите на жена. Ако имаме късмет, умираме в същата прегръдка. Изминаваме милиони мили, за да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Какво ще кажеш, Пол?

— Паломиното е добро, Франсис.

— Добро, гледай го ти! Оттук до Херес де ла Фронтера няма по-добро — и дори там е трудно да откриеш… А сега, приятели, следва filet de boeuf en croute 60със sauce Perigueux и това мое каберне от шейсет и пета… чудесна година, топла зима, идеалното количество валежи, мечтата на винаря! Пием го сега, осем години и половина по-късно, във времето на нашата зрялост. Приятели, няма значение какво се е случило, няма значение какво може да стане утре, ние сме щастливи — щастливи да знаем, щастливи да се наслаждаваме, щастливи да изпитваме благодарност. Ще се присъедините ли към моята молитва?