Морис Уест - Арлекин

Борецът в Янко не се предаваше. Говореше малко неясно, но иронията си пролича.

— Виждате ли, казах ви, че е клопка.

— Ако не подпишете, мистър Янко, тя ще се превърне, в пропаст, чрез която ще пропаднете в ада. Не ме интересува. Речта ви става неясна. Крайниците ви сигурно изтръпват.

— Подпиши, човече! — отчаяно се обади Хърбърт Бахман. — Това е единственият ти шанс.

— Животът му си е негов — каза Карл Крюгер. — Остави го да прави каквото иска.

Джордж Арлекин изрече без злоба:

— Каквото и да кажа, няма да ми повярва.

Настъпи продължително мълчание, след което видяхме смаяни как Янко се опитва да овладее отпуснатите си мускули, хваща химикалката и написва името си отдолу на листа.

— Върнете ми го, ако обичате — каза фотографът. Той го сгъна бавно и го прибра в джоба си. После каза:

— Мистър Янко, сега ще заявите, че сте подписал този документ по принуда. Значи той не е достатъчен, за да спася живота ви. Край масата има четирима свидетели — без мен, защото аз идвам и си отивам. Отговорете на въпроса ми с една дума. Вие ли организирахте убийствата на тези хора? Да или не?

— Вие казахте… вие обещахте…

— Този път ще изпълня обещанието си. Да или не?

— Да.

— Благодаря ви, мистър Янко… Не! Не мърдайте, господа! След пет минути той ще бъде мъртъв.

— Но вие обещахте…

Не издържах повече. Бутнах стола си назад, станах и се насочих, към Янко. Чух изщракването на зарядния механизъм и резкия, леден глас на фотографа:

— Седнете, мистър Дезмънд.

Фотоапаратът бе насочен към кръста ми. Върнах се бавно до стола и седнах. Базил Янко се бе отпуснал върху масата, мърмореше и клокочеше като пияница. Наблюдавахме в безсилно мълчание, докато той се строполи с главата напред върху масата.

— За Бога! — каза Хърбърт Бахман. — Получихте каквото искахте. Сега да повикаме лекар!

Фотографът се ухили и поклати глава.

— Той няма нужда от лекар. Като се наспи, ще му мине. Това е просто един съвременен вариант на стария „Мики Фин“… 57Между другото, господа, по-добре да ви покажа това, в случай че ви призоват да свидетелствате…

Той отвори фотоапарата и ни накара да го разгледаме един след друг.

— Както виждате, това е обикновен фотографски инструмент. Няма нищо смъртоносно. Множете да кажете това на Янко, когато се събуди.

Хърбърт Бахман ни изгледа един по един. Беше шокиран и ядосан.

— Кой организира този… този ужас?

— Аз отвърна: фотографът. — Не беше приятно за гледане, нали? Но е доста разпространен, макар и жесток метод за разпит. Преподават го в полицейските училища и въоръжените сили. Вие плащате за това, мистър Бахман. Вие субсидирате хора, които го преподават на вашите съюзници — някои от които въобще не се нуждаят от уроци. — Той извади листа от джоба си и го подаде на Джордж Арлекин. — Това трябва да стигне до Майло Фром.

— Благодаря. Ще го предам. Кажете на Арон, че ще му се обадя.

— Кой е Арон? — попита Хърбърт Бахман.

— Някой, за когото никога не сте чувал — отвърна фотографът.

Карл Крюгер повдигна отпуснатата ръка на Базил Янко, напипа пулса, след което я остави да тупне на масата.

— Какво ще нравите с него?

— Момчетата ми ще го свалят долу. Шофьорът му ще го откара вкъщи и ще го сложи в леглото. Вих желал да бъда там, когато се събуди. Бих искал да говоря с него.

Всички зададоха въпроси. Реших, че имам правото на последния:

— Ти получи парите му, Джордж. Получи и признание, което съдът няма да уважи, но което ще го компрометира завинаги. Какво друго има да говорим?

— Тази вечер той умря — отвърна мрачно Джордж Арлекин. — Винаги съм се чудил какво ли е изпитал Лазар, когато е излязъл от гроба.

— Аз ще ти кажа, Джордж. Видял е какво си правят хората един на друг и се е помолил да се върне обратно.

Това беше вик на отчаяние, израз на абсолютна духовна самота. Дълго след като Хърбърт и Карл си отидоха, а Янко бе изнесен, думите витаеха из стаята като последното богохулство, за което нямаше да има прошка. Кръгът на моето проклятие се затвори. Бях взел участие в насилие. Бях наблюдавал разрушаването на един живот. Бях убил чрез отричането му като нещо мръсно.

Когато погледнах часовника си, очаквах да открия, че времето е спряло. Останах изненадан от това, че часът е едва седем вечерта, че Сюзън още пише на машината, че Джордж Арлекин разказва приказки на ококореното от учудване дете, че хората още се прибират вкъщи за вечеря. Не можех да понеса чакането. Излязох, минах покрай охраната и забързах слепешком към другия край на града, за да се присъединя към останалите самотни души в бара на Гъли Гордън.